Галерини - сайта на Галена и Ирина
Galerini
  • Начало
  • Обучения
  • Безплатни курсове
  • За нас
  • Абонирай се
  • ГАЛЕРИЯ
  • Статии
    • Блог
  • КОНСУЛТАЦИИ
    • Консултации с Галена
    • Консултации с Ирина

Призвание или просто работа - вижте петте разлики!

24/3/2015

Comments

 
Picture
  Свикнали сме да мислим, че работата е нещо, което трябва да вършим. Трябва да работим, трябва да изкарваме пари – така правят всички и така е устроен светът. Още като деца виждаме родителите си уморени след работа, чуваме ги да се оплакват или пък страдаме от липса на тяхното внимание, пак заради работата. Избираме си училище, после специалност в университета в услуга на бъдещата ни работа. Колко време, колко усилия са това и доста често за работа, която не обичаме! Нима е възможно да посветим такава част от живота си на нещо, което не обичаме и не ни носи удоволствие? 
  Правим го, защото мислим, че нямаме избор. Ако родителите ни са възприемали работата единствено като средство за изкарване на пари, нормално е и ние да я възприемаме така. Това е първото ни подхлъзване. Второто е, когато изберем специалност, която в момента е актуална и се търси – икономика, мениджмънт, право, банково дело. Колко от нас обаче действително имат талант и им е приятно да се занимават в тези сфери? И третото ни подхлъзване се случва, когато започнем работа, която е добре платена, имиджова, но не ни е по сърце. Истината е, че имаме избор и в трите случая – можем да изберем различна нагласа от тази на родителите си, специалност и дейност, които са ни по сърце. Какво значи да ни е по сърце? Означава работата да ни носи удоволствие и да е свързана с талантите ни. Това не е просто работа, това е призванието ни. Но да видим в детайли как можем да ги разграничим:

1.      Ще започнем с широкоразпространения мит, че работата за удоволствие не носи пари и трябва да имаш богати родители или мъж, за да си позволиш такъв живот. Нищо подобно. Всеки, който е открил своето призвание, печели пари с лекота. Парите никога не са цел в този случай. Цел е удоволствието от дейността ни, цел е приносът ни към света, но не и парите. Но те просто идват, защото енергията на изобилието е отключена и ние сме в хармония със себе си. При обикновената работа работим дълго и уморително, правим компромиси с личния си живот и тогава печелим.

2.      Призванието е свързано с нашите таланти и уникални дарби. Всеки човек има такива, само трябва да ги открие. За да се отърсите от своите закостенялости и предразсъдъци, запитайте се първо какъв искахте да станете като бяхте дете. После - за какво ви хвалят другите? В кои сфери напредвате по – бързо от другите. Къде получавате положителна обратна връзка от околните? Талантът не е задължително да е в сферата на изкуството – може да сте даровит търговец, продавач, застраховател, готвач. Може да сте даровита майка, която с любов се грижи за децата си и това е нейното призвание.

3.      Удоволствието от работата е друга характеристика на призванието. Запитайте се какво бихте вършили с такова удоволствие, че дори бихте платили, за да ви позволят да го вършите. Кое е онова нещо, което не усещате как минава времето, докато се занимавате с него? Тук може да използвате и жокер – за какво давате най – много пари, извън задължителните ви разходи? При просто работа избутвате деня и си гледате часовника. Сутрин ставате с нежелание…

4.      Вселената е така устроена, че нашите таланти винаги са в услуга на хората. Всеки, който е открил призванието си, по някакъв начин служи на другите. Служенето носи особен вид чувство, че си признат и нужен. Затова, ако крадем и това ни носи удоволствие и сме талантливи, а и пари идват… това очевидно не е призвание – то е в ущърб на другите. Ако в обикновената работа може да сме егоистични, конкуриращи се, настъпателни и търсещи лична изгода за сметка на другия, то в своето призвание ние просто предлагаме таланта си на света, като знаем, че място, пари и изява има и за всеки друг край нас. Всеки носи своята уникалност.

5.      Когато сме на своя път и следваме призванието си, нещата ни се случват с лекота и всичко някак се урежда. Познавам една лекарка – хомеопат, която преди години напуснала спешно отделение, където се справяла блестящо, заради едно интуитивно усещане. Нямала никакви планове, но седмица след напускането една приятелка й донесла лекции по хомеопатия – тогава било нещо съвсем ново за България. Намерила вътре един телефон без име, но позвънила и се оказало, че след два дни започва първия курс за лекари – хомеопати. Тя се записала веднага. Нещата ни се случват с Божия помощ, но трябва да сме активни и търсещи. В случая с лекарката, тя е напуснала работа. Това е активност, даваща знак на Вселената, че сме готови за новото. Мит е, че можем да запазим неудовлетворяващата си работа или връзка за всеки случай и същевременно да чакаме чудо. Не става така, трябва да проявим смелост. При просто работа, знаете понякога как се мъчим, драпайки за повишение, нов проект или преместване.

  Като споменахме смелост, ако имате наум работа, която отговаря на условията за призвание, не се колебайте! Бъдете смели, въпреки всички доводи на логическото ви мислене и на разума ви. Доверете се на слабото интуитивно гласче във вас, то ви казва истината. Призванието носи не само удовлетвореност и щастие, но и физическо здраве, но това е една нова тема…



  Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята Фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!

  Ваша,
  Ирина

Comments

          Как да се справим с емоционалното хранене?

17/3/2015

Comments

 
Picture
   Сигурна съм, че на всяка жена се е случвало да яде без да е гладна – заради вида и вкуса на самата храна, от стрес, поради емоция, по вина на датата в нейното женско календарче… Причините са много, а понякога дори не се замисляме какво ни кара да ядем. Хапваме, а често след това се самообвиняваме и си обещаваме, че следващия път няма да се поддадем на импулса. До следващото изкушение… Така попадаме в омагьосания кръг изкушение – самообвинение и се въртим отчаяно. Независимо какво целим - да отслабнем, да се храним по – здравословно или да се откажем от вреден навик, моделът ни на поведение е един и същ. Защо не успяваме, въпреки огромното си желание? Защото не разбираме за какво всъщност сме гладни…

   Напоследък много специалисти говорят за емоционално хранене. За повечето жени не е тайна, че апетитът им може да се увеличи или намали, ако се чувстват депресирани или са под стрес. Но понякога това знание не само не ни помага да регулираме храненето, а дори ни дава оправдание да продължим с вредните хранителни навици. В такива моменти сякаш храната е единствената ни утеха, единственото нещо, което никой не може да ни отнеме. Какво всъщност се крие зад нуждата ни от храна? Тук искам да уточня, че в статията говорим за случаите, когато не сме гладни, а търсим храна или искаме точно определена храна, въпреки негативния й ефект върху тялото ни. Може да бъде самота, безпокойство, тъга, липса на увереност, страх, нужда от любов, липса на смисъл в живота. Един от моите любими автори Дийпак Чопра, чиито книги буквално промениха живота ми, свежда подтикът за храна до няколко категории:

  - Запълване на емоционална празнина

  - Запълване на липса в съзнанието – ниска самооценка, усещане за провал, нехаресване на собственото тяло
  - П
разнина в душата – търсения от духовно естество

   Колкото и да се лишаваме от храна, колкото и да сме строги със себе си, това винаги е за определен период. Често, после компенсираме или тялото си „отмъщава“ като наваксва и надминава предишните килограми. Това е така, защото диетата и ограничението не е правилният път. Докато не се срещнем лице в лице с истинската причина за приема на храна, няма да разрешим проблема. Запълването на каквато и да е празнина с храна е вид защитен механизъм. Защитаваме се от болката на минали събития. Болезнените събития или неразбраните събития и взаимоотношения, особено от детството ни, карат някои части от нас да замръзнат в миналото. Някои аспекти от нас са буквално вцепенени от болката и са спрели развитието си. Мислим си, че е непосилно за нас да се изправим пред тази болка и празнина. Мислим си, че нямаме ресурс да почувстваме и да преживеем цялата й мощ. Затова ядем, това е по-лесно и по – безопасно.

  Една друга прекрасна авторка, Джинийн Рот, чиято книга „Жените, храната, Бог“ много харесах, дава няколко стъпки, с които да влезем в контакт с причината за емоционалното хранене:


1. Когато пожелаем конкретна храна или да ядем без да сме гладни, да спрем и да се запитаме: „Какво чувствам в момента?“. Отговаряме – например - страх от провал.

2. Къде в тялото ми живее страхът от провал? – може да е буца в гърлото, стягане в гърдите…

3. Какво ми изниква в съзнанието? Например – "Никога няма да успея!"

4. На каква възраст „научих“ това - кога придобих убеждението, че няма да успея?

5. По онова време, кои мои чувства никой не разбра или забеляза?


   Правете това упражнение, а когато наистина сте гладни, просто яжте каквото ви се яде докато се наситите. Когато се срещнете с чувствата си, нуждата от храната като заместител ще отпадне сама.


   И помнете – отношението ни към храната е като отношението ни към самия живот. Ако лапаме големи късове и бързаме, така живеем и живота си. Ако ровим в чинията и подбираме, не смеем да опитаме от живота. Ако ядем без сол, значи избягваме „солта на живота“!

   Има още толкова много да се каже за емоционалното хранене... Ако искате да научите повече по темата докато си хапвате вкусна храна, заповядайте на лекция-вечеря "Защо никога не съм мечтаните килограми?" - 26ти ноември, 19ч., гр. Варна, ресторант "Жасмин". Пълна информация за лекцията и как да резервирате места, вижте ТУК!



Ваша,

Ирина

Още от мен във фейсбук ТУК!
Comments

ДЕСЕТ КЛЮЧА КЪМ ЖЕНСТВЕНОСТТА?

8/3/2015

Comments

 
Picture
   Беше през 2005, когато за пръв път отидох на хомеопат и след като поговорихме около час, лекарката въздъхна:

- Момиче, имаш голям проблем, че си се родила в женско тяло, но не мога да разбера защо!
 
  Тогава нямах представа за какво говори. В моите представи аз бях много женствена - винаги облечена с пола или рокля, на високи токчета, гримирана, с бижута..., умеех да флиртувам и се радвах на интерес от мъжете. Да, факт, че първоначалният интерес не прерастваше в сериозна връзка, колкото и да ми се искаше, и факт, че всичко в живота ми се случваше с много усилия и по трудния начин... Никога не беше ми хрумвало, че ми липсва женственост, какво остава да се досетя, че проблемите ми се дължат точно на тази липсваща женска енергия. Интуитивно проявявах голям интерес към историите на гейши, хетери и куртизанки, които покорявали сърцата на велики мъже, след като са били посветени в женски тайни. Години след разговора с хомеопата се заех самата аз да изуча познанието за женската енергия. Оказа се, че то съдържа по малко от всичко – психология, езотерика, митология, приказки, практики, изкуство. Истината е, че всяка жена може да „активира“ женската си същност. Ние, жените, притежаваме всичко необходимо по рождение, трябва само да разгърнем потенциала си. Това изкуство се учи с години и усърдие, някои съвети са приложими за съвременния свят, други не. Аз вървя по пътя си, някои с някои от нещата напредвам бързо, с други не чак толкова...

 Най-важното е, че открих колко много неща са свързани с женската енергия и колко много фактори я изсмукват без дори да подозираме. Понеже аз обичам практичните и приложими неща, поднасям ви под форма на съвсем практични съвети, част от моите прозрения:


1.       Нека най- после да спрем да се доказваме, дори пред себе си. Да спрем да сме зависими от чуждото мнение и идеали, да забравим за перфекционизма. Когато се преуморяваме, за да успеем – било то в бизнеса, майчинството, това да сме идеални съпруги или най – добри във фитнеса, да се замислим първо дали желаем този успех, какво ще ни донесе той и дали е в синхрон с ценностите на сърцето ни.

2.       Да подбираме дрехите и храната според собствения си вкус, да не се подчиняваме сляпо на мнението на авторитети, диетолози, приятели и медии. Да обличаме само дрехи в които се чувстваме женствени и красиви, да ядем само храна, която ни е вкусна.

3.       Да четем книги и да гледаме филми, които ни вдъхновяват и ни дават сила.
Безсмислените риалити и толк шоута и часовете, прекарани пред телевизора и в интернет, където попиваме негативизъм и се потапяме в драмата на света, не ни носят нищо добро! Това се отразява и на излъчването ни.

4.       Да имаме ясна визия за бъдещето, но и да умеем да се изправим през празнотата и нищото, когато мечтата ни се провали. Да съзнаваме, че ще се появи нова цел и да имаме търпение да я дочакаме. И в лоши, но и в хубави моменти да знаем, че „и това ще мине“.

5.       Да спрем да клюкарим и да водим лишени от смисъл разговори, да спрем да о(б)съждаме хората. Това само черпи от жизнената ни енергия и ни отдалечава от истинската ни същност.

6.       Да спрем да се сравняваме и да опознаем собствените си силни и слаби страни. Да не забравяме, че всяка има уникален път. Ако сме родена танцьорка, едва ли ще станем невероятен лекар. Да развиваме нашите таланти.

7.       Да се научим да се разделяме – с вещи, с хора. Някои от тях ни дават сили, други ни ги отнемат. Можем да сме в плен дори на ненужен навик. Без раздяла със старото, новото не може да дойде в живота ни. Изгодното и кичът нямат място в живота ни, той е за истинското.


8.       Да спрем да спасяваме хората, включително деца и родители. Да ги оставим да се опарят и да получат уроците си. В това е мъдростта, не в поучаването!

9.       Да приемем сянката си, независимо как ще я наречем. Гневът, тъгата, екстазът, вълнението, агресията също са част от нас, ние сме хора, а не ангели. Усилието да си изградим фалшив образ на винаги мила и усмихната жена много изморява.

10.        Да се научим да различаваме желаниято на сърцето си от наложените ни желания – от родителите, обществото или от собствения ни логичен ум. 


Важно е да постоянствате, дори да не успявате всеки път!

 Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята Фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!
​

 Ваша,

 Ирина
Comments

МОЯТ ПЪТ КЪМ ЛЮБОВТА                                                                     Да потегляме ... първите 3 и най - важни стъпки!

1/3/2015

Comments

 
Picture


  Всички търсим любовта и всички вярваме в нея. Дори и тези, които са изградили дебели стени около себе си и се подсмихват ехидно на всичко, което прилича на романтика, дори и те тайничко избърсват по някоя сълза в края на сладникавите холивудски филми, същите, за които твърдят, че никога не гледат... Така става, защото интуитивно всички усещаме, че истинската любов съществува. Колкото и да сме били наранявани и изоставяни, една част от нас никога няма да се откаже от търсенето. Но дори и да признаем, че вярваме в любовта, истината е, че всички обичаме и приемаме обич по различни начини, влюбваме се в различни типове хора. Според последните изследвания на психолозите тези индивидуални особености се определят и закодират в нас още в детството ни и са пряко свързани с отношенията с родителите ни. Определящи фактори за избора ни на любим са самата интимна връзка между майка ни и баща ни и отношението им към нас – били ли са критични, или са ни задушавали с внимание, а може би са отсъствали често, както и множество други фактори. Ако са се грижили да имаме всичко необходимо, но не са ни давали емоционалното внимание, за което сме копнели, също е възможно да усещаме празнота като възрастни. Вследствие на всичко това, докато растем, развиваме защити и типове поведение, което да ни предпази от нова болка.  Дори подигравателното отношение към любовта и заявления от типа: „Не ми е нужен партньор!“ са също част от нашата любовна стратегия – в този случай споменът за любовта е твърде болезнен, за да си позволим да я допуснем в живота си отново. За детския мозък болезнени са много повече неща отколкото за големия човек. Това е причината често да не си даваме сметка с кое поведение травмираме децата си или сме били травмирани самите ние. 


  Влюбвайки се, подсъзнателно изпитваме стремеж да запълним липсите и празнотите от детството си, да излекуваме болката и също несъзнателно избираме подходящия за тази цел човек.

  Ако се оставим да бъдем водени от този подсъзнателен процес, рискуваме често да изпитваме илюзорна любов – копнеж по нашата цялост, а не по конкретен човек, както сме убедени. За да се доближим до истинската любов, можем сами да потърсим своята цялост и да осветлим несъзнаваните процеси. Първата крачка в това пътуване е сближаването с родителите ни - истинско разбиране на тяхното поведение и отношение към нас. За да потвърдя тази теория, известно време питах свои познати, които или бяха сами, или в нещастни връзки: „А ти в какви отношения си с майка си и баща си?“ Събрах много впечатляващи отговори: „Трябваше леля ми да ми е майка...“, „С баща ми живеем в един апартамент, но от месеци не сме си говорили.“, „Чувам се с майка ми два пъти в седмицата, но не съм й казала, че се развеждам...“, „Майка ми каза, че се срамува, че съм й дъщеря и не съм я чувала от 15 години.“, „Аз и баща ми сме се съюзили срещу майка ми и брат ми.“ Това са някои от крайните отговори, но рядко чух за нормални отношения и с двамата родители. А като казвам нормални, имам предвид също и открити – да можеш да споделиш лични неща без страх от отхвърляне и осъждане, да можеш да пазиш границите си от излишно родителско вмешателство.

Първата стъпка е да признаем пред себе си какво чувстваме към родителите си – обидени ли сме, гневни ли сме, смятаме ли, че е можело да направят нещо някога за нас, което не са направили, очаквали ли сме нещо, което не сме получили, независимо в детството ни или по- късно. Може да общуваме видимо прекрасно с майка си и баща си и пак да крием силни отрицателни чувства. Ако по някаква причина не общуваме от години с единия си родител, тук е моментът да се запитаме – актуален ли е проблемът, който ни е разделил или сме се оставили в коловоза на живота и от излишна гордост чакаме да ни потърсят първи? Струва ли си? Ако има неизяснени неща, сега е времето да вдигнем телефона и да ги изясним, а най- добре в лична среща. Ако така и така не си говорите, какво по- лошо може да се случи? Ако имате повърхностни отношения, съберете кураж и споделете лични неща, ако се бъркат в живота ви, уверете ги в любовта си и изискайте самостоятелност. Ако някой от тях е починал, напишете писмо, изказвайки истинските си чувства.

След като изслушате тяхната гледна точка, наистина се постарайте да разберете добрите им намерения. Родителите винаги са водени от такива. Просто според тяхната ценностна система, това е най- доброто за вас – за тяхното поколение разводът е бил нещо позорно, затова се страхуват за вас и не искат да се развеждате. Разберете грижата им, разкажете им вашата гледна точка, уверете ги, че ги обичате, въпреки че съветите им са неприложими за вас. Важно е да преминете към етапа на разбирането и прошката, едва след като признаете емоциите си. Изживявайте гнева и обидата толкова време, колкото ви е необходимо, дори с разума си да разбирате постъпката на родителя. Прошката е истинска само ако няма потиснати чувства. Изживяване на гнева не значи да им крещите, значи да си дадете право да сте гневни. Разкажете ако желаете със спокоен тон за гнева си, поискайте време, за да се нормализират отношенията.

Ако отсрещната страна не реагира, не настоявайте. Колкото и да се стараете, отношенията се осъществяват от двама, не може да ги крепите сами. Понякога дори искреното ни желание не е достатъчно, за да накараме другия да ни обърне внимание и да ни прости. Свършете вашата част от задачата – разберете, изживейте и простете. Това е напълно достатъчно. Разбирайки постъпката на родителите си, всъщност научаваме още нещо за себе си, за нещата, които сме заключили дълбоко в себе си. Само така имаме шанс да изживеем безусловна любов с партньор, а не изпълнена с очаквания и условия, които никой не би могъл да осъществи.


Ако не преминем през този процес, истинската любов просто не идва в живота ни. Дори да имаме връзки, дори да сме женени, винаги сме водени от несъзнателната нужда да компенсираме липса от миналото, да излекуваме болка от миналото. Когато се освободим от тази нужда, отваряме широко вратата, за да влезе любовта. Руми е казал, че не е нужно да търсим любовта, а само да разрушим преградите в сърцето си пред нея. Точно тези прегради е имал предвид - високите стени, които обграждат сърцето ни и го предпазват от фантома на старата болка. 
Ако тази статия ви помага да отворите сърцето си, ако ви даде отговори на някои от въпросите ви за любовта, моля, споделете я и я харесайте!


Ваша,
Ирина
Comments

    Ирина Вълчева-Кръстева

    Ирина е автор на редица статии за женско щастие. Автор и на романа "Докато търсех любовта... намерих себе си, а после теб", издаден с артистичния псевдоним Мария Ивайлова. 

    Абонирай се за БЛОГА

    Архив

    May 2018
    March 2017
    February 2017
    January 2017
    December 2016
    October 2016
    August 2016
    July 2016
    June 2016
    May 2016
    April 2016
    March 2016
    February 2016
    December 2015
    November 2015
    October 2015
    September 2015
    August 2015
    July 2015
    June 2015
    May 2015
    April 2015
    March 2015
    February 2015
    January 2015

    Категории

    All

    RSS Feed

Галерини  - Заедно с вас от 2015
Условия, лични данни и бисквитки