Напоследък все повече родители заявяват, че желаят децата им просто да са щастливи. Често обаче се оказва, че се изправят пред една съвсем различна от тяхната представа за щастие. В тази връзка си спомням един филм, в който 30- годишен мъж сподели с майка си и баща си, че ще се жени за домашната прислужница, ще напусне престижната си работа и с жена си ще обикалят света. Родителите му реагираха остро и започнаха да го разубеждават. Тогава той възкликна:
- Но нали казахте, че искате само да съм щастлив!
- Да, но в рамките на разумното… - отговори майка му.
Не винаги сме готови и толкова свободолюбиви да прегърнем идеята за щастие на децата ни. Пречат ни собствените ограничения, както и установените от векове общи възпитателни цели – детето да стане послушен и вписващ се член на обществото. До скоро щастието изобщо не е влизало в родителските планове.
Поколения наред децата са били пречупвани и принуждавани да приемат ценностите и желанията на родителите си. Така сме отгледани ние, нашите майки и бащи, нашите баби и дядовци и т.н. Не е имало информация за последствията върху децата от авторитарното налагане на родителско мнение. Информация има сега и едва децата, родени в 21ви век имат шанс за нов живот. Но факт, че старата традиция е много силна и ние сме като програмирани да искаме детето да ни слуша, да учи, да се храни добре, да не се цапа.., а на по-късен етап – да се ожени за подходящ (според нас!) партньор, да има добре платена работа и две деца. Можем да го постигнем – много хора са успели, но с цената на какво?
Дете, което никога не се противи, не се гневи, не се сърди и не отказва нищо на родителите си, е като връзка, в която никога няма спорове и дискусии на висок глас между партньорите. Тоест – това е бомба със закъснител! Такава ситуация на практика не е възможна – не е възможно двама човека, били те партньори или родител и дете, да имат винаги еднакви желания и предпочитания. Ако външно изглежда така, значи единият потиска истинските си желания. Това обаче не може да продължи вечно. Един ден проблемът се проявява в бурен пубертет, депресия, зависимости или физическа болест. Със сигурност сте чували родители на труден тийнейджър да проплакват:
- Какво му/й стана, беше толкова послушно дете, пълен отличник? Кой знае с какви се е събрал и те са му повлияли зле!
Събрал се е… с родителите си! Бурното тийнейджърство не идва от само себе си, нито външни фактори са достатъчни да го причинят. Това е проблем, който е тръгнал от ранно детство и е „избухнал“ в тийн години. Този вариант дори е по-добър, защото е форма на бунт, на лично мнение и на желания, които най-после могат да бъдат забелязани от едни осъзнати родители. По-лош вариант е пубертетът да премине тихо и детето направо да се превърне в един нещастен, болен или зависим – от хора или вещества- човек.
Какво точно се случва в ранното детство, което е толкова важно? Това са реакциите на детските желания и емоции. Ако никога не удовлетворяваме желанията или отказваме без обяснения и уважение към личността на детето, то в един момент спира да иска и да се държи… като себе си. Това не значи, че трябва да изпълним всички детски хрумвания, но значи, че трябва да се постараем да изпълним част от тях, а за останалите да дадем уважителен отказ на достъпен език. Има детски желания, за които можем сами да преосмислим гледната си точка, други, които можем да изпълним в друго време или по друг начин. Въпросът е да не забравяме, че пред нас стои личност. Нужно е да толерираме и изблика на емоции у децата – гняв, тъга, буйна радост. Те имат право на своя реакция и нашата роля е да насочваме и канализираме емоцията, а не да я унищожаваме в името на приличното поведение.
Понякога зад едно детско желание, което звучи като каприз, може да се крие съвсем друга нужда на детето. Ние трябва да я разпознаем. Например, зад прословутото детско желание за нови играчки, може да се крие нужда от емоционално внимание. „Купи ми нова играчка!“ може да значи „Поиграй си с мен, влез в моя свят! Все работиш, а като си при мен, само ме караш да ям или да уча!“
Докато са малки децата се бунтуват на отказите ни. Те плачат, тръшкат се, викат. Ако обаче „смажем“ и това поведение с критики или наказания, детето свиква с идеята, че е лошо, а желанията му са вредни, опасни или егоистични. Никое дете не иска да разочарова родителите си, затова просто спира да иска. На 10-12 години детето вече толкова е свикнало да е съгласно с мама и татко, че дори вече не знае какви са неговите желания.
Точно тези деца, когато пораснат и имат партньор, деца, работа, апартамент, пари, не могат да си обяснят откъде идва това ужасно усещане за празнота и неудовлетворение.
Възпитанието никак не е лесна работа и готови отговори няма. Всяко дете е личност и има своя индивидуалност. Важното е да не забравяме това, а че ще допускаме грешки, това е сигурно!
Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята Фейсбук страница Майчинство от Духа ТУК!
Ваша,
Ирина
Още статии от мен ТУК!