Когато се роди дъщеря ми бях напълно уверена, че ще бъда най – добрата майка на света. Тъй като съм видяла тъмната страна на възпитателния процес от баща си – наказания, критики и някой друг шамар, мислех, че единственото, от което се нуждае моето дете, е внимание, изпълнени желания и постоянна демонстрация на любов. Първите негативни ефекти от моя родителски подход започнаха да се появяват още когато дъщеря ми беше на 3 години, но аз още не бях готова да ги видя и да отчета грешките си. За пръв път си зададох въпроса: „Дали не бъркам някъде?“ когато тя стана на 5г. – тогава се започна с фобиите и тревожността. Искам, не искам, налагаше се да се консултирам със специалист. Така стартираха моите въпроси, консулти с по-компетентни хора, четене на книги по темата и търсене на отговори. Въздушните ми кули се разпаднаха още с откриването на първата поредица от мои грешки, а търсенето на най – добрия модел за отглеждане на дете продължава за мен и до днес. Това е безкраен процес, защото личностите на възрастния и детето не са статични, а динамични!
С тази статия искам да споделя с вас своя опит и част от досегашните си прозрения. Трябваше да се изправя пред много вина, когато осъзнах всичко това. Но от вината няма смисъл, освен ако тя не води към ново действие. Това се опитвам да правя сега – да действам!
1. Здравето и щастието на детето зависят пряко от отношенията между майка му и баща му. За 95% от нас, детето просто се разболява поради случайност (лош късмет) – настинка, вируси, бактерии, лоши гени, алергени и т.н. Така си мислех и аз навремето… Бившият ми съпруг и баща на дъщеря ми по онова време плаваше по корабите. Когато детето стана на 2г. той си намери работа на брега и си остана вкъщи за постоянно. Започнаха се ежедневни спорове и разправии. Малката започна да прави кризи с плач, който траеше по час и половина. Отначало беше леко хленчене по уж незначителен повод, после прерастваше в бурен плач. Нищо не беше в състояние да я успокои, накрая заспиваше изтощена. Не направих връзката, която днес е очевидна за мен – детето реагираше на нашите обострени отношения и ни пращаше послание да престанем.
Когато единият родител не приема другия, тогава не приема и половината от детето си. Детето усеща това като липса на любов и страда. Тъй като ние продължихме да живеем заедно и да се караме, детето смени пристъпите на плач с проблеми в ушите, чести отити, при които пукаше тъпанче – нещо, което трябваше да ни каже: „Не искам да ви слушам!“. По това време вече и аз се бях уморила ужасно от модела на брака си, а с помощта на книги разбрах какво ми говорят симптомите на дъщеря ми. Много родители си мислят, че самият развод травмира децата, но всъщност обидите, омразата и липсата на уважение от единия родител към другия, е това, което травмира децата. Ако тези негативни чувства могат да се преодолеят с развод, то това решение е много по-добро от формално съжителство в негативизъм (дори и мълчалив)!
2. Детето може да бъде толкова щастливо, колкото са родителите му! Опитваме да научим децата си на различни навици, умения, да им обясним „правилата на играта живот“ и всичко с идея да бъдат щастливи. Но ако просто им предадем нашата ценностна система и ги научим на това, което ние умеем, те ще постигнат толкова, колкото и ние. Ако сме нещастни в любовта, и те ще бъдат, ако сме бедни, и те ще бъдат, ако жертваме себе си заради другите, и те ще го правят. Децата приемат всички наши ограничения, независимо какво им говорим, те ни отразяват директно, не чуват думите ни. При моята дъщеря на около 6 години се появи силна тревожност – страх от болести, страх от тъмното, страх от разни хора. Страховете й бяха толкова силни, че сутрин не искаше да става от леглото и изпадаше в паника от най-дребното нещо. Аз обяснявах докато ми пресъхнеше устата защо не трябва да се страхува, убеждавах с часове, за да направи елементарни неща, а когато се изтощавах, започвах да й се карам от отчаяние.
Единственото, което се искаше от мен тогава, беше да погледна собствената си тревожност и страхове. Да, тези на дъщеря ми бяха преувеличени и „глупаво“ звучащи, но това криво и увеличително огледало беше единственият начин да видя как самата аз живея – скована от страхове за здравето си - моето и на близките ми, фобии и какви ли не тревоги. Защо си мислех, че като съм голяма и зряла моите страхове са по-сериозни и повече заслужаващи уважение от нейните? Сега работя върху страховете си, а на нейните не се ядосвам, знам, че ключето е в мен. Ако детето ви е плахо, срамежливо, агресивно.. и каквото и да е, което не ви харесва, проверете първо себе си за скрити неща!
3. Ако обгрижваме прекалено детето, го откъсваме от собствените му чувства и връзката с тялото му. Може би ви е познато – да вземем мерки преди да е станало нещо – обличаме жилетчица на детето само като усетим лек полъх, каним го на масата преди да е огладняло, бутаме му вода или сок в ръката, питаме през 5 мин дали му се ходи до тоалетната, закопчаваме му якето. Определено би трябвало да има период, през който обучаваме детето кога как се постъпва – какво значи да ти се ходи до тоалетна, кое е жажда, кое е глад, кога е студено и т.н. Но нека да си признаем, че това „обучение“ се превръща в „Аз по-добре от теб знам какво усещаш…“ и продължава с години. Има майки, които бутат дебела блуза в ръцете и на 30 годишните си деца! Дори в началото да се бунтува, детето спира да го прави ако майката е много упорита. В един момент то губи напълно контакт с тялото си и емоциите си – не знае какво иска и какво му е нужно. Това продължава и когато порасне – игнорира глада си, студа, жегата, нуждата от почивка, а когато се разболее, се паникьосва – тялото му е чуждо. Големите хора, които просто не знаят какво искат от живота, също са отделени от чувствата си (и вероятно свързани с тези на майка си).
Осъзнах какво правя когато дъщеря ми беше на 6г. и започна да се бунтува и изнервя на моите думи и действия които наричах грижа за нея. Трябваше да си призная, че не знам откъде идва недоволството й - какво точно иска и от какво реално се нуждае. А заради оказваната от мен „помощ“, и тя самата не знаеше точно какво иска. Посланието й в общи линии звучеше като: „Оставете ме намира и стига сте ми досаждали!“. Процесът се усложни от моя ужасен навик да „подавам готови отговори“. Това е нещо от типа на тези въпроси: „Глава ли те боли, студено ли ти е, проблеми в училище ли имаш…. и т.н.“ Комбинацията откъсване от чувствата при детето+ подаден отговор от родителя = грешна информация за ставащото, следователно грешни мерки да се реши проблема, следователно задълбочаване на проблема. Сега се уча да казвам каквото виждам: „Днес говориш по-малко от обикновено, всичко наред ли е?“ вместо „Да не те боли глава?“ или „Нещо станало ли е в училище?“. Понякога се налага да чакам търпеливо информацията да излезе и дъщеря ми първо да се свърже с нея, след което да я сподели.
4. Смяната в родителския подход е по-вредна и объркваща за детето от авторитарния подход. Открих на едно обучение, че съм от така наречения тип „амбивалентни“ майки. Майки като мен търпят много, мили са, позволяват всичко на децата си, съгласяват се… докато не им дойде до гуша, тогава изведнъж втвърдяват тона рязко и поставят границата си. Точно така правех аз и се чудех защо дъщеря ми се държи безобразно, когато й позволявам всичко и изпада в истерия, когато й покажа кой е родителят. Разбира се в онзи момент винаги ми дожалява и връщам „добрата майка“.
Така направих със занималнята – месеци наред я питах иска ли да ходи, не иска ли, къде иска, взимах я по-рано, пропускахме дни по нейна молба, говорих с учителките, после я съжалих и я спрях, и месеци наред учехме заедно. В един момент аз установих, че нищо не мога да свърша нито за работа, нито за дома и за един ден импулсивно я записах където реших, предплатих за месец и буквално останах глуха за рева и молбите й. Сутрин я водехме насила, оставихме я при по-строга госпожа, записах я и да обядва там – нещо, което я ужасяваше… буквално отидох в другата крайност. Всичко продължи един месец и аз се предадох. Отношенията ни ужасно се обтегнаха, дъщеря ми започна да отказва и да ходи на училище – нещо, с което нямаше проблем преди това. Оказва се, че децата биха предпочели дори строг, критичен и авторитарен родител, пред амбивалентния. С тиранина поне свикваш и го опознаваш, другият може „да ти забие нож в гърба“ по всяко време. Дадох си сметка, че родителят трябва да държи един подход и много плавно и гъвкаво да въвежда промените.
5. Похвалите не са по-добри от критиките. Това може да ви учуди, както учуди и мен. Откакто се е родила дъщеря ми, не съм спряла да я хваля. Каква беше изненадата ми, когато открих, че тя има ниска себеоценка и изобщо не вярва в себе си и собствените си умения. Когато я заведох на психолог заради отказа й да влиза в училище, психоложката потвърди моите опасения. Ниската себеоценка не й позволяваше да създаде приятелства и да се почувства сигурна пред изискващите учители. Цялата тази работа всъщност създаваше още куп проблеми, въртящи се в омагьосан кръг – съревнование с другите, бързо отказване при първия намек за неуспех, липса на инициатива, поради страх да не се изложи, включително и физически симптоми – главоболие и стомашни болки. Как стигнахме до там при все всичкото ми хвалене и окуражаване?
От невероятната книга на Йеспер ЮЛ „Твоето компетентно дете“ научих, че критиката, както и похвалата, фиксират вниманието върху постиженията на детето – много хубава рисунка, прекрасно написано, браво за изядената храна. Хвалила съм дъщеря ми дори когато съвсем не се е справяла добре – нещо, което не й се случва в реалния свят на училището и общуването с другите деца. Така тя сама си направи извода, че е била лъгана как се справя. Освен, че доверието й е предадено, тя вече не е сигурна защо я обичаме и харесваме – заради нея самата или заради постиженията й. Сега се уча да хваля наистина добрите й умения, талантите и положителните й качества. Когато не се справя добре, деликатно подсказвам какво още може да се направи, но я уверявам, че дори да се провали, ние пак я обичаме. Всъщност детето трябва да е сигурно, че е обичано дори когато е криво, ядосано, донесло е двойка, отпаднало е от конкурс, получило е забележка, объркало е плановете с настинката си и т.н.
6. Самоуважението, което се оказва основата на щастливия живот, се учи от родителя – той трябва да умее да уважава себе си. Как показваме на детето, че уважаваме себе си – като изказваме своите желания, като поставяме границите си, като заявяваме нуждата си от личен живот и време за себе си. Винаги съм мислела, че ще травмирам детето ако кажа, че не ми се играе на някоя игра или, че искам да си почивам вместо да се разхождаме. А травмите нямат нищо общо с това. Напротив, така детето вижда как да заявява и отстоява себе си, по примера на родителя. Години наред се включвах в дейности с дъщеря ми, без да имам желание или без да имам сили за това. Мислех, че й правя добро като чета книжка прозявайки се или като местя куклите, хвърляйки по едно око на телевизора или в телефона си. Но тя никога не е имала нужда от подобен тип внимание – подаяние. По-добре различна игра и отложена за друг ден, пред това… Ако жертваме личните си нужди заради детето, го учим да пренебрегва себе си и на свой ред да се жертва.
7. Ако съжаляваме детето… го учим да се самосъжалява! Много съм съжалявала дъщеря си – да не учи щом е уморена, да не прибира сега, щом й се спи много, да не сглобява сама легото, защото е трудно, да не плаче за загубената играчка… Правех много неща вместо нея, предполагах кога й е нужна помощ, позволявах й шоколад преди ядене и количества любими вредни храни, купувах играчки, за да заменя счупените. Поредната ми изненада дойде като видях как смешно и преувеличено тя се самосъжалява ежедневно. Фрази като „Никога няма да се справя!“, „Само на мен никой не обърна внимание!“, „Имам ужасна рана (при една драскотинка)!“, станаха преобладаваща част от речника й. Отначало й се карах, че ужасно се глези, но после осъзнах, че сама я научих на това, като я жалех и така отнемах от силите й. Направих й и още една „услуга“ като вършех нещата вместо нея, само и само да не се затрудни или натъжи – не я научих да поема отговорност. Да, отговорността често е тежка задача и човек, който се самосъжалява не е способен на нея. А без да поемаш отговорност, животът ти се лута между крайностите бягство или действие, придружено от много страх. А това, че съжалявайки нея исках сама да си подскажа как съжалявам себе си, е една друга тема…
Пишейки, разбрах, че не мога да се побера в една, макар и доста дълга статия. Много още неща прозрях за отношенията ми с дъщеря ми, така че темата остава отворена. Ако сте разпознали свои поведения, не се самообвинявайте, а действайте – търсете ежедневно как да подобрите връзката с децата си! А ако тази статия ви докосна и искате да прочетете още от мен, както и да обменяте опит с други търсещи родители, присъединете се към моята фейсбук страница Майчинство от Духа ТУК!
Ваша,
Ирина
С тази статия искам да споделя с вас своя опит и част от досегашните си прозрения. Трябваше да се изправя пред много вина, когато осъзнах всичко това. Но от вината няма смисъл, освен ако тя не води към ново действие. Това се опитвам да правя сега – да действам!
1. Здравето и щастието на детето зависят пряко от отношенията между майка му и баща му. За 95% от нас, детето просто се разболява поради случайност (лош късмет) – настинка, вируси, бактерии, лоши гени, алергени и т.н. Така си мислех и аз навремето… Бившият ми съпруг и баща на дъщеря ми по онова време плаваше по корабите. Когато детето стана на 2г. той си намери работа на брега и си остана вкъщи за постоянно. Започнаха се ежедневни спорове и разправии. Малката започна да прави кризи с плач, който траеше по час и половина. Отначало беше леко хленчене по уж незначителен повод, после прерастваше в бурен плач. Нищо не беше в състояние да я успокои, накрая заспиваше изтощена. Не направих връзката, която днес е очевидна за мен – детето реагираше на нашите обострени отношения и ни пращаше послание да престанем.
Когато единият родител не приема другия, тогава не приема и половината от детето си. Детето усеща това като липса на любов и страда. Тъй като ние продължихме да живеем заедно и да се караме, детето смени пристъпите на плач с проблеми в ушите, чести отити, при които пукаше тъпанче – нещо, което трябваше да ни каже: „Не искам да ви слушам!“. По това време вече и аз се бях уморила ужасно от модела на брака си, а с помощта на книги разбрах какво ми говорят симптомите на дъщеря ми. Много родители си мислят, че самият развод травмира децата, но всъщност обидите, омразата и липсата на уважение от единия родител към другия, е това, което травмира децата. Ако тези негативни чувства могат да се преодолеят с развод, то това решение е много по-добро от формално съжителство в негативизъм (дори и мълчалив)!
2. Детето може да бъде толкова щастливо, колкото са родителите му! Опитваме да научим децата си на различни навици, умения, да им обясним „правилата на играта живот“ и всичко с идея да бъдат щастливи. Но ако просто им предадем нашата ценностна система и ги научим на това, което ние умеем, те ще постигнат толкова, колкото и ние. Ако сме нещастни в любовта, и те ще бъдат, ако сме бедни, и те ще бъдат, ако жертваме себе си заради другите, и те ще го правят. Децата приемат всички наши ограничения, независимо какво им говорим, те ни отразяват директно, не чуват думите ни. При моята дъщеря на около 6 години се появи силна тревожност – страх от болести, страх от тъмното, страх от разни хора. Страховете й бяха толкова силни, че сутрин не искаше да става от леглото и изпадаше в паника от най-дребното нещо. Аз обяснявах докато ми пресъхнеше устата защо не трябва да се страхува, убеждавах с часове, за да направи елементарни неща, а когато се изтощавах, започвах да й се карам от отчаяние.
Единственото, което се искаше от мен тогава, беше да погледна собствената си тревожност и страхове. Да, тези на дъщеря ми бяха преувеличени и „глупаво“ звучащи, но това криво и увеличително огледало беше единственият начин да видя как самата аз живея – скована от страхове за здравето си - моето и на близките ми, фобии и какви ли не тревоги. Защо си мислех, че като съм голяма и зряла моите страхове са по-сериозни и повече заслужаващи уважение от нейните? Сега работя върху страховете си, а на нейните не се ядосвам, знам, че ключето е в мен. Ако детето ви е плахо, срамежливо, агресивно.. и каквото и да е, което не ви харесва, проверете първо себе си за скрити неща!
3. Ако обгрижваме прекалено детето, го откъсваме от собствените му чувства и връзката с тялото му. Може би ви е познато – да вземем мерки преди да е станало нещо – обличаме жилетчица на детето само като усетим лек полъх, каним го на масата преди да е огладняло, бутаме му вода или сок в ръката, питаме през 5 мин дали му се ходи до тоалетната, закопчаваме му якето. Определено би трябвало да има период, през който обучаваме детето кога как се постъпва – какво значи да ти се ходи до тоалетна, кое е жажда, кое е глад, кога е студено и т.н. Но нека да си признаем, че това „обучение“ се превръща в „Аз по-добре от теб знам какво усещаш…“ и продължава с години. Има майки, които бутат дебела блуза в ръцете и на 30 годишните си деца! Дори в началото да се бунтува, детето спира да го прави ако майката е много упорита. В един момент то губи напълно контакт с тялото си и емоциите си – не знае какво иска и какво му е нужно. Това продължава и когато порасне – игнорира глада си, студа, жегата, нуждата от почивка, а когато се разболее, се паникьосва – тялото му е чуждо. Големите хора, които просто не знаят какво искат от живота, също са отделени от чувствата си (и вероятно свързани с тези на майка си).
Осъзнах какво правя когато дъщеря ми беше на 6г. и започна да се бунтува и изнервя на моите думи и действия които наричах грижа за нея. Трябваше да си призная, че не знам откъде идва недоволството й - какво точно иска и от какво реално се нуждае. А заради оказваната от мен „помощ“, и тя самата не знаеше точно какво иска. Посланието й в общи линии звучеше като: „Оставете ме намира и стига сте ми досаждали!“. Процесът се усложни от моя ужасен навик да „подавам готови отговори“. Това е нещо от типа на тези въпроси: „Глава ли те боли, студено ли ти е, проблеми в училище ли имаш…. и т.н.“ Комбинацията откъсване от чувствата при детето+ подаден отговор от родителя = грешна информация за ставащото, следователно грешни мерки да се реши проблема, следователно задълбочаване на проблема. Сега се уча да казвам каквото виждам: „Днес говориш по-малко от обикновено, всичко наред ли е?“ вместо „Да не те боли глава?“ или „Нещо станало ли е в училище?“. Понякога се налага да чакам търпеливо информацията да излезе и дъщеря ми първо да се свърже с нея, след което да я сподели.
4. Смяната в родителския подход е по-вредна и объркваща за детето от авторитарния подход. Открих на едно обучение, че съм от така наречения тип „амбивалентни“ майки. Майки като мен търпят много, мили са, позволяват всичко на децата си, съгласяват се… докато не им дойде до гуша, тогава изведнъж втвърдяват тона рязко и поставят границата си. Точно така правех аз и се чудех защо дъщеря ми се държи безобразно, когато й позволявам всичко и изпада в истерия, когато й покажа кой е родителят. Разбира се в онзи момент винаги ми дожалява и връщам „добрата майка“.
Така направих със занималнята – месеци наред я питах иска ли да ходи, не иска ли, къде иска, взимах я по-рано, пропускахме дни по нейна молба, говорих с учителките, после я съжалих и я спрях, и месеци наред учехме заедно. В един момент аз установих, че нищо не мога да свърша нито за работа, нито за дома и за един ден импулсивно я записах където реших, предплатих за месец и буквално останах глуха за рева и молбите й. Сутрин я водехме насила, оставихме я при по-строга госпожа, записах я и да обядва там – нещо, което я ужасяваше… буквално отидох в другата крайност. Всичко продължи един месец и аз се предадох. Отношенията ни ужасно се обтегнаха, дъщеря ми започна да отказва и да ходи на училище – нещо, с което нямаше проблем преди това. Оказва се, че децата биха предпочели дори строг, критичен и авторитарен родител, пред амбивалентния. С тиранина поне свикваш и го опознаваш, другият може „да ти забие нож в гърба“ по всяко време. Дадох си сметка, че родителят трябва да държи един подход и много плавно и гъвкаво да въвежда промените.
5. Похвалите не са по-добри от критиките. Това може да ви учуди, както учуди и мен. Откакто се е родила дъщеря ми, не съм спряла да я хваля. Каква беше изненадата ми, когато открих, че тя има ниска себеоценка и изобщо не вярва в себе си и собствените си умения. Когато я заведох на психолог заради отказа й да влиза в училище, психоложката потвърди моите опасения. Ниската себеоценка не й позволяваше да създаде приятелства и да се почувства сигурна пред изискващите учители. Цялата тази работа всъщност създаваше още куп проблеми, въртящи се в омагьосан кръг – съревнование с другите, бързо отказване при първия намек за неуспех, липса на инициатива, поради страх да не се изложи, включително и физически симптоми – главоболие и стомашни болки. Как стигнахме до там при все всичкото ми хвалене и окуражаване?
От невероятната книга на Йеспер ЮЛ „Твоето компетентно дете“ научих, че критиката, както и похвалата, фиксират вниманието върху постиженията на детето – много хубава рисунка, прекрасно написано, браво за изядената храна. Хвалила съм дъщеря ми дори когато съвсем не се е справяла добре – нещо, което не й се случва в реалния свят на училището и общуването с другите деца. Така тя сама си направи извода, че е била лъгана как се справя. Освен, че доверието й е предадено, тя вече не е сигурна защо я обичаме и харесваме – заради нея самата или заради постиженията й. Сега се уча да хваля наистина добрите й умения, талантите и положителните й качества. Когато не се справя добре, деликатно подсказвам какво още може да се направи, но я уверявам, че дори да се провали, ние пак я обичаме. Всъщност детето трябва да е сигурно, че е обичано дори когато е криво, ядосано, донесло е двойка, отпаднало е от конкурс, получило е забележка, объркало е плановете с настинката си и т.н.
6. Самоуважението, което се оказва основата на щастливия живот, се учи от родителя – той трябва да умее да уважава себе си. Как показваме на детето, че уважаваме себе си – като изказваме своите желания, като поставяме границите си, като заявяваме нуждата си от личен живот и време за себе си. Винаги съм мислела, че ще травмирам детето ако кажа, че не ми се играе на някоя игра или, че искам да си почивам вместо да се разхождаме. А травмите нямат нищо общо с това. Напротив, така детето вижда как да заявява и отстоява себе си, по примера на родителя. Години наред се включвах в дейности с дъщеря ми, без да имам желание или без да имам сили за това. Мислех, че й правя добро като чета книжка прозявайки се или като местя куклите, хвърляйки по едно око на телевизора или в телефона си. Но тя никога не е имала нужда от подобен тип внимание – подаяние. По-добре различна игра и отложена за друг ден, пред това… Ако жертваме личните си нужди заради детето, го учим да пренебрегва себе си и на свой ред да се жертва.
7. Ако съжаляваме детето… го учим да се самосъжалява! Много съм съжалявала дъщеря си – да не учи щом е уморена, да не прибира сега, щом й се спи много, да не сглобява сама легото, защото е трудно, да не плаче за загубената играчка… Правех много неща вместо нея, предполагах кога й е нужна помощ, позволявах й шоколад преди ядене и количества любими вредни храни, купувах играчки, за да заменя счупените. Поредната ми изненада дойде като видях как смешно и преувеличено тя се самосъжалява ежедневно. Фрази като „Никога няма да се справя!“, „Само на мен никой не обърна внимание!“, „Имам ужасна рана (при една драскотинка)!“, станаха преобладаваща част от речника й. Отначало й се карах, че ужасно се глези, но после осъзнах, че сама я научих на това, като я жалех и така отнемах от силите й. Направих й и още една „услуга“ като вършех нещата вместо нея, само и само да не се затрудни или натъжи – не я научих да поема отговорност. Да, отговорността често е тежка задача и човек, който се самосъжалява не е способен на нея. А без да поемаш отговорност, животът ти се лута между крайностите бягство или действие, придружено от много страх. А това, че съжалявайки нея исках сама да си подскажа как съжалявам себе си, е една друга тема…
Пишейки, разбрах, че не мога да се побера в една, макар и доста дълга статия. Много още неща прозрях за отношенията ми с дъщеря ми, така че темата остава отворена. Ако сте разпознали свои поведения, не се самообвинявайте, а действайте – търсете ежедневно как да подобрите връзката с децата си! А ако тази статия ви докосна и искате да прочетете още от мен, както и да обменяте опит с други търсещи родители, присъединете се към моята фейсбук страница Майчинство от Духа ТУК!
Ваша,
Ирина
RSS Feed