Галерини - сайта на Галена и Ирина
Galerini
  • Начало
  • Обучения
  • Безплатни курсове
  • За нас
  • Абонирай се
  • ГАЛЕРИЯ
  • Статии
    • Блог
  • КОНСУЛТАЦИИ
    • Консултации с Галена
    • Консултации с Ирина

Грешките, които допуснах с дъщеря си, но осъзнах!

31/5/2016

Comments

 
Picture
 Когато се роди дъщеря ми бях напълно уверена, че ще бъда най – добрата майка на света. Тъй като съм видяла тъмната страна на възпитателния процес от баща си – наказания, критики и някой друг шамар, мислех, че единственото, от което се нуждае моето дете, е внимание, изпълнени желания и постоянна демонстрация на любов. Първите негативни ефекти от моя родителски подход започнаха да се появяват още когато дъщеря ми беше на 3 години, но аз още не бях готова да ги видя и да отчета грешките си. За пръв път си зададох въпроса: „Дали не бъркам някъде?“ когато тя стана на 5г. – тогава се започна с фобиите и тревожността. Искам, не искам, налагаше се да се консултирам със специалист. Така стартираха моите въпроси, консулти с по-компетентни хора, четене на книги по темата и търсене на отговори. Въздушните ми кули се разпаднаха още с откриването на първата поредица от мои грешки, а търсенето на най – добрия модел за отглеждане на дете продължава за мен и до днес. Това е безкраен процес, защото  личностите на възрастния и детето не са статични, а динамични!

  С тази статия искам да споделя с вас своя опит и част от досегашните си прозрения. Трябваше да се изправя пред много вина, когато осъзнах всичко това. Но от вината няма смисъл, освен ако тя не води към ново действие. Това се опитвам да правя сега – да действам!

  1. 
Здравето и щастието на детето зависят пряко от отношенията между майка му и баща му. За 95% от нас, детето просто се разболява поради случайност (лош късмет) – настинка, вируси, бактерии, лоши гени, алергени и т.н. Така си мислех и аз навремето… Бившият ми съпруг и баща на дъщеря ми по онова време плаваше по корабите. Когато детето стана на 2г. той си намери работа на брега и си остана вкъщи за постоянно. Започнаха се ежедневни спорове и разправии. Малката започна да прави кризи с плач, който траеше по час и половина. Отначало беше леко хленчене по уж незначителен повод, после прерастваше в бурен плач. Нищо не беше в състояние да я успокои, накрая заспиваше изтощена. Не направих връзката, която днес е очевидна за мен – детето реагираше на нашите обострени отношения и ни пращаше послание да престанем. 

   Когато единият родител не приема другия, тогава не приема и половината от детето си. Детето усеща това като липса на любов и страда. Тъй като ние продължихме да живеем заедно и да се караме, детето смени пристъпите на плач с проблеми в ушите, чести отити, при които пукаше тъпанче – нещо, което трябваше да ни каже: „Не искам да ви слушам!“. По това време вече и аз се бях уморила ужасно от модела на брака си, а с помощта на книги разбрах какво ми говорят симптомите на дъщеря ми. Много родители си мислят, че самият развод травмира децата, но всъщност обидите, омразата  и липсата на уважение от единия родител към другия, е това, което травмира децата. Ако тези негативни чувства могат да се преодолеят с развод, то това решение е много по-добро от формално съжителство в негативизъм (дори и мълчалив)!

  2. 
Детето може да бъде толкова щастливо, колкото са родителите му! Опитваме да научим децата си на различни навици, умения, да им обясним „правилата на играта живот“ и всичко с идея да бъдат щастливи. Но ако просто им предадем нашата ценностна система и ги научим на това, което ние умеем, те ще постигнат толкова, колкото и ние. Ако сме нещастни в любовта, и те ще бъдат, ако сме бедни, и те ще бъдат, ако жертваме себе си заради другите, и те ще го правят. Децата приемат всички наши ограничения, независимо какво им говорим, те ни отразяват директно, не чуват думите ни. При моята дъщеря на около 6 години се появи силна тревожност – страх от болести, страх от тъмното, страх от разни хора. Страховете й бяха толкова силни, че сутрин не искаше да става от леглото и изпадаше в паника от най-дребното нещо. Аз обяснявах докато ми пресъхнеше устата защо не трябва да се страхува, убеждавах с часове, за да направи елементарни неща, а когато се изтощавах, започвах да й се карам от отчаяние. 

  Единственото, което се искаше от мен тогава, беше да погледна собствената си тревожност и страхове. Да, тези на дъщеря ми бяха преувеличени и „глупаво“ звучащи, но това криво и увеличително огледало беше единственият начин да видя как самата аз живея – скована от страхове за здравето си - моето и на близките ми, фобии и какви ли не тревоги. Защо си мислех, че като съм голяма и зряла моите страхове са по-сериозни и повече заслужаващи уважение от нейните? Сега работя върху страховете си, а на нейните не се ядосвам, знам, че ключето е в мен. Ако детето ви е плахо, срамежливо, агресивно.. и каквото и да е, което не ви харесва, проверете първо себе си за скрити неща!


  3. Ако обгрижваме прекалено детето, го откъсваме от собствените му чувства и връзката с тялото му. Може би ви е познато – да вземем мерки преди да е станало нещо – обличаме жилетчица на детето само като усетим лек полъх, каним го на масата преди да е огладняло, бутаме му вода или сок в ръката, питаме през 5 мин дали му се ходи до тоалетната, закопчаваме му якето. Определено би трябвало да има период, през който обучаваме детето кога как се постъпва – какво значи да ти се ходи до тоалетна, кое е жажда, кое е глад, кога е студено и т.н. Но нека да си признаем, че това „обучение“ се превръща в „Аз по-добре от теб знам какво усещаш…“ и продължава с години. Има майки, които бутат дебела блуза в ръцете и на 30 годишните си деца! Дори в началото да се бунтува, детето спира да го прави ако майката е много упорита. В един момент то губи напълно контакт с тялото си и емоциите си – не знае какво иска и какво му е нужно. Това продължава и когато порасне – игнорира глада си, студа, жегата, нуждата от почивка, а когато се разболее, се паникьосва – тялото му е чуждо. Големите хора, които просто не знаят какво искат от живота, също са отделени от чувствата си (и вероятно свързани с тези на майка си). 

  Осъзнах какво правя когато дъщеря ми беше на 6г. и започна да се бунтува и изнервя на моите думи и действия които наричах грижа за нея. Трябваше да си призная, че не знам откъде идва недоволството й - какво точно иска и от какво реално се нуждае. А заради оказваната от мен „помощ“, и тя самата не знаеше точно какво иска. Посланието й в общи линии звучеше като: „Оставете ме намира и стига сте ми досаждали!“. Процесът се усложни от моя ужасен навик да „подавам готови отговори“. Това е нещо от типа на тези въпроси: „Глава ли те боли, студено ли ти е, проблеми в училище ли имаш…. и т.н.“ Комбинацията откъсване от чувствата при детето+ подаден отговор от родителя = грешна информация за ставащото, следователно грешни мерки да се реши проблема, следователно задълбочаване на проблема. Сега се уча да казвам каквото виждам: „Днес говориш по-малко от обикновено, всичко наред ли е?“ вместо „Да не те боли глава?“ или „Нещо станало ли е в училище?“. Понякога се налага да чакам търпеливо информацията да излезе и дъщеря ми първо да се свърже с нея, след което да я сподели.


  4. Смяната в родителския подход е по-вредна и объркваща за детето от авторитарния подход. Открих на едно обучение, че съм от така наречения тип „амбивалентни“ майки. Майки като мен търпят много, мили са, позволяват всичко на децата си, съгласяват се… докато не им дойде до гуша, тогава изведнъж втвърдяват тона рязко и поставят границата си. Точно така правех аз и се чудех защо дъщеря ми се държи безобразно, когато й позволявам всичко и изпада в истерия, когато й покажа кой е родителят. Разбира се в онзи момент винаги ми дожалява и връщам „добрата майка“.

  Така направих със занималнята – месеци наред я питах иска ли да ходи, не иска ли, къде иска, взимах я по-рано, пропускахме дни по нейна молба, говорих с учителките, после я съжалих и я спрях, и  месеци наред учехме заедно. В един момент аз установих, че нищо не мога да свърша нито за работа, нито за дома и за един ден импулсивно я записах където реших, предплатих за месец и буквално останах глуха за рева и молбите й. Сутрин я водехме насила, оставихме я при по-строга госпожа, записах я и да обядва там – нещо, което я ужасяваше… буквално отидох в другата крайност. Всичко продължи един месец и аз се предадох. Отношенията ни ужасно се обтегнаха, дъщеря ми започна да отказва и да ходи на училище – нещо, с което нямаше проблем преди това. Оказва се, че децата биха предпочели дори строг, критичен и авторитарен родител, пред амбивалентния. С тиранина поне свикваш и го опознаваш, другият може „да ти забие нож в гърба“ по всяко време. Дадох си сметка, че родителят трябва да държи един подход и много плавно и гъвкаво да въвежда промените.

  5. 
Похвалите не са по-добри от критиките. Това може да ви учуди, както учуди и мен. Откакто се е родила дъщеря ми, не съм спряла да я хваля. Каква беше изненадата ми, когато открих, че тя има ниска себеоценка и изобщо не вярва в себе си и собствените си умения. Когато я заведох на психолог заради отказа й да влиза в училище, психоложката потвърди моите опасения. Ниската себеоценка не й позволяваше да създаде приятелства и да се почувства сигурна пред изискващите учители. Цялата тази работа всъщност създаваше още куп проблеми, въртящи се в омагьосан кръг – съревнование с другите, бързо отказване при първия намек за неуспех, липса на инициатива, поради страх да не се изложи, включително и физически симптоми – главоболие и стомашни болки. Как стигнахме до там при все всичкото ми хвалене и окуражаване? 
​
  От невероятната книга на Йеспер ЮЛ „Твоето компетентно дете“ научих, че критиката, както и похвалата, фиксират вниманието върху постиженията на детето – много хубава рисунка, прекрасно написано, браво за изядената храна. Хвалила съм дъщеря ми дори когато съвсем не се е справяла добре – нещо, което не й се случва в реалния свят на училището и общуването с другите деца. Така тя сама си направи извода, че е била лъгана как се справя. Освен, че доверието й е предадено, тя вече не е сигурна защо я обичаме и харесваме – заради нея самата или заради постиженията й. Сега се уча да хваля наистина добрите й умения, талантите и положителните й качества. Когато не се справя добре, деликатно подсказвам какво още може да се направи, но я уверявам, че дори да се провали, ние пак я обичаме. Всъщност детето трябва да е сигурно, че е обичано дори когато е криво, ядосано, донесло е двойка, отпаднало е от конкурс, получило е забележка, объркало е плановете с настинката си и т.н.


  6. Самоуважението, което се оказва основата на щастливия живот, се учи от родителя – той трябва да умее да уважава себе си. Как показваме на детето, че уважаваме себе си – като изказваме своите желания, като поставяме границите си, като заявяваме нуждата си от личен живот и време за себе си. Винаги съм мислела, че ще травмирам детето ако кажа, че не ми се играе на някоя игра или, че искам да си почивам вместо да се разхождаме. А травмите нямат нищо общо с това. Напротив, така детето вижда как да заявява и отстоява себе си, по примера на родителя. Години наред се включвах в дейности с дъщеря ми, без да имам желание или без да имам сили за това. Мислех, че й правя добро като чета книжка прозявайки се или като местя куклите, хвърляйки по едно око на телевизора или в телефона си. Но тя никога не е имала нужда от подобен тип внимание – подаяние. По-добре различна игра и отложена за друг ден, пред това… Ако жертваме личните си нужди заради детето, го учим да пренебрегва себе си и на свой ред да се жертва.
  
​  7. 
Ако съжаляваме детето… го учим да се самосъжалява! Много съм съжалявала дъщеря си – да не учи щом е уморена, да не прибира сега, щом й се спи много, да не сглобява сама легото, защото е трудно, да не плаче за загубената играчка… Правех много неща вместо нея, предполагах кога й е нужна помощ, позволявах й шоколад преди ядене и количества любими вредни храни, купувах играчки, за да заменя счупените. Поредната ми изненада дойде като видях как смешно и преувеличено тя се самосъжалява ежедневно. Фрази като „Никога няма да се справя!“, „Само на мен никой не обърна внимание!“, „Имам ужасна рана (при една драскотинка)!“, станаха преобладаваща част от речника й. Отначало й се карах, че ужасно се глези, но после осъзнах, че сама я научих на това, като я жалех и така отнемах от силите й. Направих й и още една „услуга“ като вършех нещата вместо нея, само и само да не се затрудни или натъжи – не я научих да поема отговорност. Да, отговорността често е тежка задача и човек, който се самосъжалява не е способен на нея. А без да поемаш отговорност, животът ти се лута между крайностите бягство или действие, придружено от много страх. А това, че съжалявайки нея исках сама да си подскажа как съжалявам себе си, е една друга тема…

​  
Пишейки, разбрах, че не мога да се побера в една, макар и доста дълга статия. Много още неща прозрях за отношенията ми с дъщеря ми, така че темата остава отворена. Ако сте разпознали свои поведения, не се самообвинявайте, а действайте – търсете ежедневно как да подобрите връзката с децата си! А ако тази статия ви докосна и искате да прочетете още от мен, както и да обменяте опит с други търсещи родители, присъединете се към моята фейсбук страница Майчинство от Духа ТУК! 

 Ваша,
 Ирина
Comments

Как, с добри намерения, влошаваме взаимоотношенията си с най-близките хора?

18/5/2016

Comments

 
Picture


​ Когато имаме трудни взаимоотношения, особено с най – близките си и обични хора, последното нещо, което искаме да чуем е, че сами сме си виновни. Особено ако сме убедени, че правим всичко за тяхно добро, а те не го оценяват… Но ако за малко приспим упорството си и се отворим за една нова гледна точка, можем наистина да имаме едни обновени и любящи взаимоотношения. Животът ни е една съвкупност от връзки с другите, замислете се колко от днешните ви грижи и проблеми са свързани с някого или пък разрешаването им зависи от някого – вероятно почти всички. Отстраняването на проблемите и ежедневните трудности с другите е само първата стъпка от пътя, който води от режим „оцеляване“ към режим „пълноценен живот“. Пътят е дълъг и няма точни правила, които да спазваме, но все пак има характерни начини, по които повечето от нас сами усложняват отношенията си без да осъзнават това. Не винаги, когато мислим за доброто на другия или го щадим, постъпваме правилно. Често се получава точно обратното… Ето някои от начините, по които го правим:

 1. 
Не говорим открито и си правим изводи за това какво мисли другия и защо постъпва по определен начин. Липсата на открит диалог… ходи по хората. Толкова много раздели между мъже и жени, приятели и роднини са се случили, защото някой си е направил погрешен и прибързан извод, а другият от гордост не е настоял да уточнят нещата. Помислете какво бихте направили в някоя от следните ситуации: приятелки са се събрали, а не са ви поканили; виждате мъжа си да обядва с непозната жена; родителите ви са направили за сестра ви нещо, което са отказали на вас;  шефът ви е възложил на друг нещо, което обикновено възлага на вас. Как ще постъпите? Ще се обидите и ще чакате другите да ви питат какво става и защо се държите така? Ще нападнете открито, показвайки недоволство и обвинявайки другия? Ще търпите, ще си имате едно на ум и ще извадите „коза“ си при следващия спор? Нищо няма да се промени в отношението ви, но вътрешно ще трупате огорчението си? Нито една от тези реакции не е зряла. 

  Малко от нас биха провели открит разговор, в който да споделят как са се почувствали и да попитат защо другият е постъпил така. А това би спасило много взаимоотношения. Защо реагираме така? Причините са много – гордост, бягство от евентуален конфликт, страх да чуем истината, излишна скромност – чувство, че се натрапваме, страх да се покажем уязвими и раними.  Но нищо от това не си заслужава да го браним, защото връзката с хората е много по – ценна.


 2. Имаме очаквания към другите. Това отново е свързано липсата на открит разговор – в този случай не изказваме желанията си, а чакаме другите да се сетят.  Очакваме изненада или подарък от мъжа си, очакваме грижа или помощ от близките си, очакваме разбиране от приятелите си. Но не е възможно другите да знаят какво мислим и какво искаме, нито какви потребности имаме. Освен ако не им кажем… А ние не казваме по ред причини. Обикновено упорито си повтаряме: „Ако ме обичат, ще се сетят какво ми е нужно!“. Това е нещо като измерване на любовта, в което винаги сме недоволни от резултата. Измерването на любовта е една от причините да не изказваме открито желанията си, друга причина е страхът, че ще ни помислят за нахални или алчни или пък ще ни напуснат ако прекаляваме с исканията си. Всъщност човек никога не може да прекали с исканията, може да прекали само с начина, по който реагира на отказа. Ясното изказване на желанията и нуждите ни показва на другите, че общуват със съвсем реален човек. Човек без нужди и желания е като робот, има нещо неестествено в него. Ако показвате какво искате от другите и от какво се нуждаете, човекът до вас се отпуска и също може да покаже своите. Така става истински обмен на чувства и всички се чувстват комфортно. Иначе другият усеща, че общува с робот или постоянно го човърка какво криете от него и кога негодуванието ви ще се излее.

  3. Манипулираме през чувството за вина. Всички случаи, в които заплашваме другия, че ще се разболеем, ще бъдем нещастни, ще се обидим, ще си тръгнем… са манипулации. Много от нас не го правят открито, а само оставят да се разбере от недомлъвки, въздишки, печални физиономии или завоалирани фрази, че никак няма да им е приятно ако другият постъпи така, както е намислил. В повечето случаи дори нямаме намерение да изпълним заплахата си, но ни се иска човекът до нас да остане с това впечатление. Истинската обич изключва това да настояваме как трябва да постъпи някой, тя е равна на даване на свобода и подкрепа.


 4. Даваме прекалено много и се обезличаваме. Неслучайно съществува израза „да задушиш някого с любовта си“. Най-често родителите задушават децата си или единият партньор другия в любовната връзка. Когато даваме прекалено много – внимание, подаръци, жестове, чувства, поставяме другия в неравностойно положение. Той не може да върне жеста, защото ние не позволяваме. Това го кара подсъзнателно да се чувства гневен. Най – лошият вариант е този, в който пренебрегваме себе си, за да дадем. Например, ако желанията ни се разминават, ние правим компромис. Ако трябва да се направи избор, избираме това, което е удобно за другия. Даваме времето си, усилията си и енергията си, за да угодим. Това напълно ни изчерпва и ние нямаме какво да дадем повече. Подсъзнателното очакване, че другите трябва да постъпват като нас и да дават като нас, ни прави гневни и разочаровани. Липсата на индивидуалност у нас пък ни прави предвидими и скучни за любимите хора. Те или ни използват, или ни напускат. Човек може да дава само след като се зареди и постигне собственото си удовлетворение.

  
5. Искаме другите да са щастливи. Искаме децата ни да са щастливи, искаме родителите ни да са щастливи. Забравяме обаче, че всеки е личност със своите особености и избори, а да бъдеш нещастен също е избор. Много дъщери настояват майките им да се опълчат на тираничните си съпрузи, да спрат да им слугуват, да напуснат тежката си работа, дори да спрат да помагат на тях самите и да си гледат личния живот. Да, но пропускат, че майката може да иска да продължи по стария начин. Когато настояваме, че някой „трябва“ да е щастлив, обичайно чувстваме вина към него и е добре да се замислим защо се чувстваме виновни. Може например да смятаме, че ние имаме право на щастие, само ако другият е щастлив или да искаме да компенсираме липса на внимание към него в миналото. Ако се поровим в дълбоките си мотиви, скоро ще разберем, че не сме виновни или отговорни за чуждото щастие.Понякога не можем и да преценим какво прави хората щастливи. На един семинар една от дамите настояваше, че майка й трябвало да спре да им помага постоянно, да спре да им готви и да гледа децата, а да потърси собственото си щастие. Тогава половината жени от публиката й казах в един глас: „Но тя точно така е щастлива, като е край вас и дава своя принос…“  Колкото до децата, те са щастливи само ако родителите са щастливи – тоест научили са с личен пример детето си как да е щастливо. Всички други усилия са напразни.

  6. Спасяваме другите и ги вкарваме в „правия път“. Чували ли сте, че няма ненаказано непоискано добро? Това е абсолютно вярно и, въпреки това продължаваме всеки ден да се месим в живота на близки и не толкова близки хора. Казваме им как трябва да постъпят, какво е най- добро за тях, как трябва да си живеят живота, и не само това, дори настояваме и се сърдим ако не ни слушат. Майката на моя клиентка злоупотребяваше с алкохола и тя си беше поставила за цел да излекува майка си. Криеше бутилките, вдигаше скандали ако я хванеше да пие, търсеше специалисти и се консултираше с тях. Може би повечето от вас смятат, че това е единственото правилно поведение, но това е „спасяване“, което никой не е поискал от дъщерята. Майката ще се излекува само ако сама поиска и положи усилия. Дори, ако дъщерята се отдръпне, майката може да стане по-отговорна. Болезнените ни модели и разрушителните навици обикновено се засилват ако е натрапена помощ. Същото се отнася за съветите – имаме право да съветваме само ако са ни помолили за това. В най – добрия случай можем да попитаме: „Знам нещо, което може да ти помогне, искаш ли да го чуеш?“ и да приемем отказ ако последва такъв.

 7. Поемаме 100% отговорност за взаимоотношенията. Свикнали сме да виждаме масовия проблем – хората обвиняват за всичко другите и не поемат отговорност. Но съществува и обратният проблем – хора, които поемат цялата отговорност и винят себе си за всичко. Опитват с всички знания и сили да „подкарат“ взаимоотношенията, обаче връзка се гради от двама човека. Ако единият не е готов да дава и да участва активно в тези взаимоотношения, то другият не може да компенсира това и няма смисъл да упорства.

  8. Крием истината. Вероятно вярвате, че съществуват благородни лъжи и нещо като това да щадиш другите, пазейки ги от горчивата истина. Но такова нещо няма! Лъжата и премълчаването на истината винаги провалят взаимоотношенията. Чувала съм и съм гледала по филмите много истории за родители, които крият от децата си, че са болни за деца, които крият от родителите, че се развеждат. Когато в крайна сметка истината излезе наяве, всички, от които са крили, са сърдити. Криенето на истината, с идея да пощадим близките, обичайно върви ръка за ръка с голяма част от вече изброеното – прекалено даване, спасяване, очаквания. Хората, които крият истината по благородни причини не осъзнават, че така отнемат от силата на другите и поставят себе си на по-високо място – все едно другият е твърде слаб да понесе това, което те понасят. Това нагнетява отношенията неосъзнато и за двете страни. Колкото до тези, които смятат, че не би трябвало да „притесняват“ другите с проблемите си, заслужава си да знаят, че според проучвания, хората с фатални заболявания, които споделят с близките си и разчитат на помощта им,  оздравяват много по-често или живеят доста по-дълго от тези, които се справят сами. Задължително е да споделим с любимите хора сериозните неща, които занимават ума ни – болести, разводи, финансови загуби, аборти, уволнения и т.н. Всичко е позволено – да ги помолим да не повдигат темата повече, да не дават съвети или напротив – да помогнат, но не и да ги „щадим“ като си мълчим.

 Ако темата за взаимоотношенията с любимите хора ви вълнува, гледайте нашия онлайн курс "Трудните връзки в живота ни - как да се справим?", регистрирайте се ТУК!

Ваша,
Ирина

Присъединете се към моята страница за жени във фейсбук Jasmine Woman's Spirit House ТУК!
Comments

Егоизъм или любов към себе си?

7/5/2016

Comments

 
Picture

  Да харесаш и обикнеш себе си е една доста трудна задача! С лекота казваме на някого, че е егоист и вярваме, че няма нищо по-лесно от това да гледаш себе си…, но трябва да знаем две неща. Едното е, че любовта към себе си е нещо съвсем различно от егоизма, а другото е, че хората по природа са социални същества и всеки иска да съдейства, да помага и да радва другите – такава е същността ни. Шведския психолог Йеспер Юл цитира изследване, според което 9 от 10 деца биха предпочели да изпълнят желанието на родителите си, а не своето (ако двете желания се различават). Каква ирония, че ни учат от малки да слушаме и да сътрудничим, а всъщност би трябвало да ни учат да отстояваме себе си!

 Объркването и смесването на понятията любов към себе си и егоизъм идва от това, че истинската ни същност е съвсем различна от личността, която мислим, че сме. Тогава кое е това „себе си“, което трябва да обикнем? Себе си сме, когато се родим – открити, уязвими, вярващи, че заслужаваме всичко на света, най-вече любовта на мама и татко, изразяващи свободно емоциите си. Като малки деца вярваме, че сме всемогъщи, фантазираме, любопитни сме към света и творим. Интересът ни естествено ни води към нашите таланти и нашата уникална задача на тази земя. В някои спонтанно се появява желание да рисуват, други лекуват куклите си и ги преглеждат, трети се качват на стол и рецитират на висок глас пред ухилената публика от роднини. Мечтите ни са най-близо да истината за себе си, а заниманията ни и любимите игри деликатно нашепват какви са дарбите и Пътят ни. Това, за съжаление, трае много кратко – докато мама, татко и другите възрастни не ни моделират според техните възгледи, ценности и собствени мечти. Често биваме отклонени от Пътя си „за наше добро“. Започваме да чуваме тежки и неразбираеми думи, свиваме се от страх и срам от тона на мама и татко, ставаме свидетели на разни събития, и болката постепенно се настанява в живота ни. Ние разбира се искаме да се защитим от тази болка, нагаждаме се към възрастните и заучаваме различни типове удобно поведение.

 Така, едно весело, палаво и гръмогласно дет
е с любов към танците и изява пред публиката, 20 години по-късно вече е един сдържан, мълчалив възрастен, който по цял ден чете и работи. Когато се ожени и жена му започне да се сърди, че не иска да излизат, да пътуват и да се забавляват, той ще отвърне: „Знаеш, че съм такъв, не съм по тези неща!“ Но ще се лъже – той не е такъв, това е личността, която бърка със себе си. Това объркване е масово явление. Сами лъжем себе си кои сме и неволно караме и околните да повярват в лъжата за нас. Егоизъм е да искаме да обичат маските и ролите ни!

 Затова любовта към себе си започва от опознаването на себе си. Точно този процес прави задачата трудна – трудното е да се отдели заученото поведение, защитното поведение, чуждите ценности, чуждите мечти, компенсаторните поведения и потъпканите емоции от истинското ни Аз. Всички тези пластове, трупани с годините върху истинската ни същност така са се сраснали, че е огромно предизвикателство да бъдат отделени. Много добре изрази това една моя читателка: „Трудно е да разбиеш глинена обвивка от предразсъдъци  и бариери, градени от мен самата и от близките ми толкова години, много е трудно. Но си струва да изживееш остатъка от живота си без тях и да дишаш и живееш като самия себе си, а не като някой друг.“

 Наистина си струва! Откъде да започнем, как да открием истинската си същност и да я обикнем? Най – лесно става отзад напред – като установим кое не е истинската ни същност и къде сме се отклонили по Пътя към нея. За щастие ние, хората, се откланяме по сходен начин, попадаме в едни и същи капани и това ни позволява да обменяме опит. Аз съм черпила мъдрост от книги, духовни учители, обикновени хора като мен, появили се на Пътя ми, както и личен опит. Споделям с вас капаните, в които попадах, и за които ежедневно клиентки и приятелки ми споделят, че също попадат, в безплатна електронна книга "Да се научиш да обичаш... себе си!". Във всяка глава ще прочетете описание на капана, изход от него и ще откриете практически съвети! Книгата ще получите безплатно на вашия имейла си, ако се абонирате за бюлетина на Галерини ТУК! 

Ваша,
​Ирина
Comments

    Ирина Вълчева-Кръстева

    Ирина е автор на редица статии за женско щастие. Автор и на романа "Докато търсех любовта... намерих себе си, а после теб", издаден с артистичния псевдоним Мария Ивайлова. 

    Абонирай се за БЛОГА

    Архив

    May 2018
    March 2017
    February 2017
    January 2017
    December 2016
    October 2016
    August 2016
    July 2016
    June 2016
    May 2016
    April 2016
    March 2016
    February 2016
    December 2015
    November 2015
    October 2015
    September 2015
    August 2015
    July 2015
    June 2015
    May 2015
    April 2015
    March 2015
    February 2015
    January 2015

    Категории

    All

    RSS Feed

Галерини  - Заедно с вас от 2015
Условия, лични данни и бисквитки