На Изток казват, че омаяният поглед на влюбения е като просветления поглед на светеца. Сравнението е съвсем подходящо, защото единствено, когато се влюбваме егото отстъпва. Влюбеният се държи напълно неприемливо за егото си – той е уязвим, непринуден, объркан, удивен, открит. Спонтанно тези прилагателни извикват в ума ни образа на дете. Да, били сме такива като малки деца, като бебета. Бебето няма ограниченията на егото и, въпреки че ние го възприемаме като най - уязвимото същество, самото то се възприема като единственото на света, невропсихолозите са доказали това. Когато пораснем, само романтичната любов оказва подобен ефект върху нас, като кара личността ни да се измъква от строгите си граници и да се размива в другия. Когато сме влюбени, естествено отстъпваме пред другия, егоизмът и мнителността са ни чужди и непривични. Този кратък период, през който се докосваме до блаженството и до истинската си същност, ни кара да търсим постоянно любов.
Но какво се случва после? Защо толкова често казваме: „Той/тя се промени.“ Защо се разочароваме и позволяваме на първоначалната страст и възхищение да си отидат? А после търсим нов източник на любов или живеем в негодувание, защото нямаме куража да си тръгнем. Истината е, че не виждаме хората такива, каквито са, а винаги ги асоциираме с познати личности и характери от миналото ни. Най- често сравняваме с нашите родители, те са и хората, които оформят егото и личността ни. Растейки, ние трупаме страхове, заблуди, ограничаващи убеждения, принадлежащи на нашите родители, учители, на обществото. Това е неосъзнат процес, нашите родители носят този "багаж" от техните родители и така поколения назад. Впоследствие, техните истини стават и наши истини, защото сме били убедени, че родителите ни предпазват и ни учат на най- доброто, а такова е било и истинското им намерение. Травмите от детството и спомените обитават подсъзнанието ни и действат като призма, която пречупва действителността. Така всички израстваме, търсейки някой да ни излекува и да запълни празнотата ни.
Когато се влюбим, отново виждаме другия през филтъра на убежденията си. Асоциацията е прекрасна, но често няма нищо общо с човека срещу нас. Другият е само идеализирана версия на самите нас, не е идеалният партньор. Личността, която удовлетворява необходимостта ни, става източник на силен копнеж. Ако сме били изоставени от родителите си например, всяка проява на закрила и загриженост би породила любов у нас. Ако сме били безпомощно момиченце, проявата на сила би ни пленила. Фазата на ухажването и страстта приспиват егото за кратко и сваляме защитите. Заживяваме заедно с любимия и отначало всичко е прекрасно... Но един ден егото се пробужда и си спомня за своите необходимости и своите страхове, но не само нашето его, егото на другия също. Осъзнаваме, че любовта няма да ни спаси и да ни донесе вечно щастие. Осъзнаваме, че на мястото на идеалния партньор всъщност стои друг човек. Можем ли да обичаме този другия? Той също има свой „багаж“ от травми и ограничаващи убеждения. Можем ли да приемем този негов „багаж“? Отстъпването пред любимия, което по време на влюбването се получава естествено, вече е въпрос на съзнателна работа.
Тук е моментът, когато трябва да решим дали да избягаме и да търсим нов източник на любов или да се научим да обичаме осъзнато. Ако избягаме и търсим нов източник, след време отново ще останем неудовлетворени, защото не сме се излекували. Можем да изберем да обичаме осъзнато, без да оставяме програмите и убежденията в съзнанието и подсъзнанието ни да диктуват любовния ни живот. Това е сериозна задача, но е напълно осъществима. Дори не е нужно да изчистим старите вярвания и да ликвидираме страховете си, нужно е само да ги осветим и да ги приемем като част от себе си. Така ще ги обезоръжим. Освободени от проекциите, вече можем да се свържем истински с другия. Ако се осмелим да се вгледаме в себе си и сме наясно с истинската си същност, то тогава можем да спасим връзката си. Когато подхождаме осъзнато към взаимоотношенията си, ние не се опитваме да променяме и превъзпитаваме партньора си според нашите очаквания. Обичаме го и го ценим такъв, какъвто е, поощряваме го да се развива в каквато посока желае. А ако той ни отговори със същото, ще станем свидетели на един от най- красивите процеси на света!
Ваша,
Ирина
Ако мислите, че някой има нужда да прочете това, моля, споделете го!
Но какво се случва после? Защо толкова често казваме: „Той/тя се промени.“ Защо се разочароваме и позволяваме на първоначалната страст и възхищение да си отидат? А после търсим нов източник на любов или живеем в негодувание, защото нямаме куража да си тръгнем. Истината е, че не виждаме хората такива, каквито са, а винаги ги асоциираме с познати личности и характери от миналото ни. Най- често сравняваме с нашите родители, те са и хората, които оформят егото и личността ни. Растейки, ние трупаме страхове, заблуди, ограничаващи убеждения, принадлежащи на нашите родители, учители, на обществото. Това е неосъзнат процес, нашите родители носят този "багаж" от техните родители и така поколения назад. Впоследствие, техните истини стават и наши истини, защото сме били убедени, че родителите ни предпазват и ни учат на най- доброто, а такова е било и истинското им намерение. Травмите от детството и спомените обитават подсъзнанието ни и действат като призма, която пречупва действителността. Така всички израстваме, търсейки някой да ни излекува и да запълни празнотата ни.
Когато се влюбим, отново виждаме другия през филтъра на убежденията си. Асоциацията е прекрасна, но често няма нищо общо с човека срещу нас. Другият е само идеализирана версия на самите нас, не е идеалният партньор. Личността, която удовлетворява необходимостта ни, става източник на силен копнеж. Ако сме били изоставени от родителите си например, всяка проява на закрила и загриженост би породила любов у нас. Ако сме били безпомощно момиченце, проявата на сила би ни пленила. Фазата на ухажването и страстта приспиват егото за кратко и сваляме защитите. Заживяваме заедно с любимия и отначало всичко е прекрасно... Но един ден егото се пробужда и си спомня за своите необходимости и своите страхове, но не само нашето его, егото на другия също. Осъзнаваме, че любовта няма да ни спаси и да ни донесе вечно щастие. Осъзнаваме, че на мястото на идеалния партньор всъщност стои друг човек. Можем ли да обичаме този другия? Той също има свой „багаж“ от травми и ограничаващи убеждения. Можем ли да приемем този негов „багаж“? Отстъпването пред любимия, което по време на влюбването се получава естествено, вече е въпрос на съзнателна работа.
Тук е моментът, когато трябва да решим дали да избягаме и да търсим нов източник на любов или да се научим да обичаме осъзнато. Ако избягаме и търсим нов източник, след време отново ще останем неудовлетворени, защото не сме се излекували. Можем да изберем да обичаме осъзнато, без да оставяме програмите и убежденията в съзнанието и подсъзнанието ни да диктуват любовния ни живот. Това е сериозна задача, но е напълно осъществима. Дори не е нужно да изчистим старите вярвания и да ликвидираме страховете си, нужно е само да ги осветим и да ги приемем като част от себе си. Така ще ги обезоръжим. Освободени от проекциите, вече можем да се свържем истински с другия. Ако се осмелим да се вгледаме в себе си и сме наясно с истинската си същност, то тогава можем да спасим връзката си. Когато подхождаме осъзнато към взаимоотношенията си, ние не се опитваме да променяме и превъзпитаваме партньора си според нашите очаквания. Обичаме го и го ценим такъв, какъвто е, поощряваме го да се развива в каквато посока желае. А ако той ни отговори със същото, ще станем свидетели на един от най- красивите процеси на света!
Ваша,
Ирина
Ако мислите, че някой има нужда да прочете това, моля, споделете го!
RSS Feed