Ако се чудите какво точно искам да кажа с това заглавие, сега ще ви поясня – преди година и половина си зададох въпроса какво точно се случва с духовното ми развитие и защо то не дава очакваните резултати – например спокойствие, душевен мир, безпричинна радост, лекота и бързо привличане на мечтаното, въпреки че му бях посветила повече от 10 години до онзи момент. Ако си задавате подобен въпрос, статията ще ви бъде много полезна. Какво се случи тогава и защо си направих тази равносметка за моя път към себе си? Забременях с второто ми дете и тъй като голямата ми дъщеря е на 9 години и по време на бременността с нея бях съвсем начинаеща в духовните неща, имах огромните очаквания, че тази бременност ще е съвсем различна. Вече бях опознала себе си, знаех моделите си, травмите си, бях отработила доста неща, животът ми беше поел в нова и много по-добра посока…, та нямаше причина тази бременност да протече като първата – в страх, с постоянни тревоги, панически атаки, треперене, хипохондрии и чуденки дали да пия предписаните ми хормони за задържане, медикаменти против контракции, желязо, витамини и т.н. Очаквах от себе си да бъда жената, която е свързана със себе си, любящо поставила ръце на матката си, усещаща връзка с Вселената, майката Земя и душата на бебето си, доверяваща се на тялото си и любезно откланяща предложенията за лекарства. Такава трябваше да бъда след 12 години работа с травми, книги, семинари, танци и какво ли още не... Вместо това, аз бях същото онова момиче, все едно отново на 29 години, бременна с първото си момиченце, скована от страх и едва наскоро чула понятия като духовност, его, женска енергия, чакра! КАК ТАКА?
Казват, че гневът може да бъде силно положителна емоция ако ни води до действие и движение напред. Обхвана ме такъв гняв, че за месец прослушах безброй интервюта с коучове и консултанти по личностно развитие от цял свят, четох книги, рових из интернет, хвърлях карти Таро, говорих с приятели, близки и хора, които считам за мои учители и на всеки път задавах въпроса: „Защо не съм мръднала напред по отношение на емоционалния си свят за почти 10 години?“ Няма да ви разказвам цялата история сега, но ще ви споделя прозренията, които едно след друго започнаха да се появяват, защото си бях задала твърдо намерение да разбера какво се случва. Най –ясно ми просветна, когато обвързах всичко с теорията на чакрите, затова сега ще го споделя и с вас от тази гледна точка.
Обичайно подхождаме към духовното си развитие от позицията на по-горните чакри – медитираме, разграничаваме се от ума, търсим интуитивни прозрения – това е шеста чакра или третото око. Опитваме се да прощаваме, да приемаме другите, да обичаме себе си и хората безусловно, да забравим обидите, да преодолеем тъгата – това е четвърта или сърдечната чакра. Учим се да говорим ясно за желанията и нуждите си, да поставяме лични граници, да казваме открито мнението си, да творим и да се чувстваме добре като изразяваме себе си – това е пета или гърлената чакра. Някои от нас посвещават време на общуването с Бог като отиват в ашрами, на духовни пътувания, уединяват се, разграничават се от материалния свят и всички желания и земни неща – това е седма или теменната чакра. Можем да посочим и трета чакра като отговорна за волята и дисциплината и участваща в решения като да спрем месото, алкохола, кафето, да ходим на йога, да медитираме всяка сутрин – тук говорим за случаите, когато използваме воля и дисциплина, за да си наложим тези решения, а не когато това идва отвътре по съвсем естествен начин.
А къде останаха първа и втора чакра? Първа или коренната чакра, отговаря за нашето оцеляване и чувство на сигурност в този свят, принадлежността ни към рода, а втора или сакралната чакра е енергийният център на удоволствието, радостта и насладата от живота, грижата за себе си, плодовитостта – буквална и метафорична.
Много от хората, които тръгват по духовен път се устремяват директно към отваряне на сърцето, медитации, състрадание, творчество, налагат приетия за духовен начин на живот с воля и дисциплина, а забравят да се погрижат за чувството си на сигурност, за своята заземеност в материалния свят, за нуждата на тялото от питателна храна, за усещането, че сме стабилни на двата си крака в този свят. Забравят и за радостта от живота, отричат удоволствието или го осъждат като нещо лекомислено, пренебрегват грижата за себе си и за тялото си, посвещавайки време и усилия за другите и за света.
Това обаче е като къща без основи!
И аз започнах да строя своята къща без основи. Първо се заех с медитациите – медитирах по познатия начин – със затворени учи, изправен гръб, отчаяно опитваща се да не мисля за нищо. Без успех… Налагах дисциплина, сърдех се на себе си, че не умея да спирам мислите и дори, че не желая да стана и да се заема с медитацията. Уфтях, пуфтях, гледах часовника и чаках нетърпеливо да минат 10те минути. Когато затворех очи, моментално се появяваше чувството, че искам да избягам, на моменти дори се превръщаше в паника, която се материализираше в сърцебиене, горещи вълни и гадене. Вместо медитация, исках просто да си изпия кафето и да почета книга.
Наложих си здравословен начин на хранене, въпреки че тялото ми копнееше за съвсем друга храна. Мразех себе си, че мисля постоянно за храна, че копнея за „вредна“ храна. Тялото ми се бунтуваше като слабееше, боледуваше, трепереше от студ, имаше храносмилателни смущения, а аз слушах „духовните“ хора, че това са процеси на чистене. Заех се и да прощавам, да приемам хората, да се усмихвам и да ги изслушвам, дори когато не са ми приятни и интересни. Общувах и с хора от разни духовни групи, макар да не се чувствах изобщо на мястото си там. Вътре в мен бушуваха емоции на негодувание, на неприязън, на раздразнение… Усещах, че искам да осъждам, да критикувам, да избягам, да защитя различното си мнение…, но винаги осъждах себе си за неспособността си да съм духовна, позитивна, приемаща, отворена за нови гледни точки.
Следвах хилядите „трябва“ и безбройните духовни предписания, които четях по книгите, чувах от хората или учех по семинари. После се опитвах и да се напасна в клишираните обяснения за женственост, в описанието за добър консултант и треньор по личностно развитие. Все гонех някакъв идеален образ и се чувствах недостойна, различна и впрягах всички сили да заприличам на идеала. По пътя си захвърлих много от започнатите неща и много от амбициите си, но в мен остана чувството, че съм се провалила, че не съм достатъчно духовна, че не съм дорасла за тези практики, умения и благородни емоции, че съм слаба, безволева и неспособна…
Точно тогава дойде на помощ втората ми бременност. Чувството, че съм същото уплашено и объркано момиченце като преди близо 10 години, беше капката, която преля. По време на моето трескаво търсене на причината да липсва промяна, изплува един огромен и ясен отговор – чувството, че съм застрашена, че животът и светът са несигурни и враждебни, че заплаха дебне от всички посоки, живееше в мен от дете. Никога не бях работила върху това, а то беше в основата на всичко. То ме караше да контролирам – затова не ми се получаваха медитациите, затова исках да избягам и ме хващаше паника. Не можеш да кажеш на един човек, който е в постоянна бойна готовност: „Ами просто се отпусни и не мисли за нищо!“. Контролът се появяваше и във взаимоотношенията ми – контролирайки и налагайки мнението си, аз нямаше как да развия женска енергия и да съм истинска жена, която умее да следва и да дава правото на мъжа си да взима важни решения. Нямаше и как да се доверя на мъжа си, каквото и да правеше, защото изначално не умеех да се доверявам и да се отпускам. Танците, женските практики и ритуали за изобилие, любов и всичко друго нямаше да имат смисъл, докато не адресирам главния проблем – страха! Просто се чувствах застрашена, постоянно! Несигурните хора контролират, не се доверяват и са мнителни. Точно липсата на сигурност в този свят ме правеше враждебна към хората като цяло.
Интуитивно бях търсила своята сигурност, без да си дам сметка за това. Първо чрез храна, защото човек докато яде се чувства сигурен. Това е физиология и тя е много древна – щом животното се храни, значи няма хищник наблизо. Кой яде, когато е в опасност? Също чрез ядене на месо, а аз се мразех заради любовта си към месото, защото „не е духовна“. Оказа се, че хората, които са в постоянна бойна готовност и надбъбречната им жлеза постоянно произвежда адреналин, имат огромна нужда от протеини, а месото е най-бързият и лесен протеин за тялото. Любимата ми храна беше топла и питателна – обратно на суровоядството, което си налагах. Топлината ме успокояваше, а питателните храни ми помогнаха да кача няколко килограма и да съм по-заземена. Твърде слабото ми тяло нямаше никаква връзка със земята. Мразех се и за чашата вино вечер, от която просто не можех да се откажа. Оказа се, че ако я нямаше дозата отпускане, която алкохолът ми даваше, аз просто бих полудяла или тялото ми би се разболяло заради високите нива на тревожност и стресови хормони. Интуитивно предпочетох и динамичната медитация пред седящата, също избрах ориенталските танци. От една страна движението изгаряше адреналина, от друга танците и работата с долната половина на тялото действаха заземяващо и лекуваха страха. От някъде ми се появи и желание да ходя по разходки и да садя цветя…
Мъдростта на тялото ми ме бе теглила в правилната посока през цялото време – първо да работя по първа чакра, където живеят казусите, свързани с физическото оцеляване. Страховете и тревожността се лекуват със заземяване и работа с тялото, и всички мои желания и импулси целяха заземяване. Докато разбера това обаче, аз подхождах с негативни чувства към себе си заради изборите си, защото те не се вписваха в духовния ми идеал. Следваше втора чакра – удоволствието от живота, грижата към себе си, радостта, а чак тогава трета чакра – волята и дисциплината. Затова си позволих да ям каквото искам, да се наслаждавам на това, което ми се прави, да избирам практики и хора, които ми допадат, да уважавам чувствата си и нежеланието си за някои неща. Любовта към себе си включва и уважение на всички ограничения, страхове, съпротиви и его модели, които имаме. Те са там по някаква причина и само ако ги приемем духовното израстване става възможно.
Всичко, което усвоих като умения на по-горните чакри не беше напразно, то започна едва сега да си идва на мястото. Пъзелът се сглобява парче по парче. Върнах се на първа чакра, но сега мога да напредвам по-бързо. Както каза една моя позната: „Никой не може да се наслаждава на изобилието и радостите в живота си ако има опрян пистолет в главата!“ Работата ми е само да махна пистолета, другото постигнато си беше вече там!
Ако всичко това ти звучи познато и искаш да четеш още от моите писания, заповядай на моята фейсбук страница ТУК! Ако си от Варна, заповядай на 8ми април от 19ч.в ресторант "Жасмин", където ще танцуваме танци на женската сила и ще си говорим за женската енергия докато се наслаждаваме на вкусна храна. Пълна информация за събитието, виж ТУК!
Ваша,
Ирина
Казват, че гневът може да бъде силно положителна емоция ако ни води до действие и движение напред. Обхвана ме такъв гняв, че за месец прослушах безброй интервюта с коучове и консултанти по личностно развитие от цял свят, четох книги, рових из интернет, хвърлях карти Таро, говорих с приятели, близки и хора, които считам за мои учители и на всеки път задавах въпроса: „Защо не съм мръднала напред по отношение на емоционалния си свят за почти 10 години?“ Няма да ви разказвам цялата история сега, но ще ви споделя прозренията, които едно след друго започнаха да се появяват, защото си бях задала твърдо намерение да разбера какво се случва. Най –ясно ми просветна, когато обвързах всичко с теорията на чакрите, затова сега ще го споделя и с вас от тази гледна точка.
Обичайно подхождаме към духовното си развитие от позицията на по-горните чакри – медитираме, разграничаваме се от ума, търсим интуитивни прозрения – това е шеста чакра или третото око. Опитваме се да прощаваме, да приемаме другите, да обичаме себе си и хората безусловно, да забравим обидите, да преодолеем тъгата – това е четвърта или сърдечната чакра. Учим се да говорим ясно за желанията и нуждите си, да поставяме лични граници, да казваме открито мнението си, да творим и да се чувстваме добре като изразяваме себе си – това е пета или гърлената чакра. Някои от нас посвещават време на общуването с Бог като отиват в ашрами, на духовни пътувания, уединяват се, разграничават се от материалния свят и всички желания и земни неща – това е седма или теменната чакра. Можем да посочим и трета чакра като отговорна за волята и дисциплината и участваща в решения като да спрем месото, алкохола, кафето, да ходим на йога, да медитираме всяка сутрин – тук говорим за случаите, когато използваме воля и дисциплина, за да си наложим тези решения, а не когато това идва отвътре по съвсем естествен начин.
А къде останаха първа и втора чакра? Първа или коренната чакра, отговаря за нашето оцеляване и чувство на сигурност в този свят, принадлежността ни към рода, а втора или сакралната чакра е енергийният център на удоволствието, радостта и насладата от живота, грижата за себе си, плодовитостта – буквална и метафорична.
Много от хората, които тръгват по духовен път се устремяват директно към отваряне на сърцето, медитации, състрадание, творчество, налагат приетия за духовен начин на живот с воля и дисциплина, а забравят да се погрижат за чувството си на сигурност, за своята заземеност в материалния свят, за нуждата на тялото от питателна храна, за усещането, че сме стабилни на двата си крака в този свят. Забравят и за радостта от живота, отричат удоволствието или го осъждат като нещо лекомислено, пренебрегват грижата за себе си и за тялото си, посвещавайки време и усилия за другите и за света.
Това обаче е като къща без основи!
И аз започнах да строя своята къща без основи. Първо се заех с медитациите – медитирах по познатия начин – със затворени учи, изправен гръб, отчаяно опитваща се да не мисля за нищо. Без успех… Налагах дисциплина, сърдех се на себе си, че не умея да спирам мислите и дори, че не желая да стана и да се заема с медитацията. Уфтях, пуфтях, гледах часовника и чаках нетърпеливо да минат 10те минути. Когато затворех очи, моментално се появяваше чувството, че искам да избягам, на моменти дори се превръщаше в паника, която се материализираше в сърцебиене, горещи вълни и гадене. Вместо медитация, исках просто да си изпия кафето и да почета книга.
Наложих си здравословен начин на хранене, въпреки че тялото ми копнееше за съвсем друга храна. Мразех себе си, че мисля постоянно за храна, че копнея за „вредна“ храна. Тялото ми се бунтуваше като слабееше, боледуваше, трепереше от студ, имаше храносмилателни смущения, а аз слушах „духовните“ хора, че това са процеси на чистене. Заех се и да прощавам, да приемам хората, да се усмихвам и да ги изслушвам, дори когато не са ми приятни и интересни. Общувах и с хора от разни духовни групи, макар да не се чувствах изобщо на мястото си там. Вътре в мен бушуваха емоции на негодувание, на неприязън, на раздразнение… Усещах, че искам да осъждам, да критикувам, да избягам, да защитя различното си мнение…, но винаги осъждах себе си за неспособността си да съм духовна, позитивна, приемаща, отворена за нови гледни точки.
Следвах хилядите „трябва“ и безбройните духовни предписания, които четях по книгите, чувах от хората или учех по семинари. После се опитвах и да се напасна в клишираните обяснения за женственост, в описанието за добър консултант и треньор по личностно развитие. Все гонех някакъв идеален образ и се чувствах недостойна, различна и впрягах всички сили да заприличам на идеала. По пътя си захвърлих много от започнатите неща и много от амбициите си, но в мен остана чувството, че съм се провалила, че не съм достатъчно духовна, че не съм дорасла за тези практики, умения и благородни емоции, че съм слаба, безволева и неспособна…
Точно тогава дойде на помощ втората ми бременност. Чувството, че съм същото уплашено и объркано момиченце като преди близо 10 години, беше капката, която преля. По време на моето трескаво търсене на причината да липсва промяна, изплува един огромен и ясен отговор – чувството, че съм застрашена, че животът и светът са несигурни и враждебни, че заплаха дебне от всички посоки, живееше в мен от дете. Никога не бях работила върху това, а то беше в основата на всичко. То ме караше да контролирам – затова не ми се получаваха медитациите, затова исках да избягам и ме хващаше паника. Не можеш да кажеш на един човек, който е в постоянна бойна готовност: „Ами просто се отпусни и не мисли за нищо!“. Контролът се появяваше и във взаимоотношенията ми – контролирайки и налагайки мнението си, аз нямаше как да развия женска енергия и да съм истинска жена, която умее да следва и да дава правото на мъжа си да взима важни решения. Нямаше и как да се доверя на мъжа си, каквото и да правеше, защото изначално не умеех да се доверявам и да се отпускам. Танците, женските практики и ритуали за изобилие, любов и всичко друго нямаше да имат смисъл, докато не адресирам главния проблем – страха! Просто се чувствах застрашена, постоянно! Несигурните хора контролират, не се доверяват и са мнителни. Точно липсата на сигурност в този свят ме правеше враждебна към хората като цяло.
Интуитивно бях търсила своята сигурност, без да си дам сметка за това. Първо чрез храна, защото човек докато яде се чувства сигурен. Това е физиология и тя е много древна – щом животното се храни, значи няма хищник наблизо. Кой яде, когато е в опасност? Също чрез ядене на месо, а аз се мразех заради любовта си към месото, защото „не е духовна“. Оказа се, че хората, които са в постоянна бойна готовност и надбъбречната им жлеза постоянно произвежда адреналин, имат огромна нужда от протеини, а месото е най-бързият и лесен протеин за тялото. Любимата ми храна беше топла и питателна – обратно на суровоядството, което си налагах. Топлината ме успокояваше, а питателните храни ми помогнаха да кача няколко килограма и да съм по-заземена. Твърде слабото ми тяло нямаше никаква връзка със земята. Мразех се и за чашата вино вечер, от която просто не можех да се откажа. Оказа се, че ако я нямаше дозата отпускане, която алкохолът ми даваше, аз просто бих полудяла или тялото ми би се разболяло заради високите нива на тревожност и стресови хормони. Интуитивно предпочетох и динамичната медитация пред седящата, също избрах ориенталските танци. От една страна движението изгаряше адреналина, от друга танците и работата с долната половина на тялото действаха заземяващо и лекуваха страха. От някъде ми се появи и желание да ходя по разходки и да садя цветя…
Мъдростта на тялото ми ме бе теглила в правилната посока през цялото време – първо да работя по първа чакра, където живеят казусите, свързани с физическото оцеляване. Страховете и тревожността се лекуват със заземяване и работа с тялото, и всички мои желания и импулси целяха заземяване. Докато разбера това обаче, аз подхождах с негативни чувства към себе си заради изборите си, защото те не се вписваха в духовния ми идеал. Следваше втора чакра – удоволствието от живота, грижата към себе си, радостта, а чак тогава трета чакра – волята и дисциплината. Затова си позволих да ям каквото искам, да се наслаждавам на това, което ми се прави, да избирам практики и хора, които ми допадат, да уважавам чувствата си и нежеланието си за някои неща. Любовта към себе си включва и уважение на всички ограничения, страхове, съпротиви и его модели, които имаме. Те са там по някаква причина и само ако ги приемем духовното израстване става възможно.
Всичко, което усвоих като умения на по-горните чакри не беше напразно, то започна едва сега да си идва на мястото. Пъзелът се сглобява парче по парче. Върнах се на първа чакра, но сега мога да напредвам по-бързо. Както каза една моя позната: „Никой не може да се наслаждава на изобилието и радостите в живота си ако има опрян пистолет в главата!“ Работата ми е само да махна пистолета, другото постигнато си беше вече там!
Ако всичко това ти звучи познато и искаш да четеш още от моите писания, заповядай на моята фейсбук страница ТУК! Ако си от Варна, заповядай на 8ми април от 19ч.в ресторант "Жасмин", където ще танцуваме танци на женската сила и ще си говорим за женската енергия докато се наслаждаваме на вкусна храна. Пълна информация за събитието, виж ТУК!
Ваша,
Ирина