Галерини - сайта на Галена и Ирина
Galerini
  • Начало
  • Обучения
  • Безплатни курсове
  • За нас
  • Абонирай се
  • ГАЛЕРИЯ
  • Статии
    • Блог
  • КОНСУЛТАЦИИ
    • Консултации с Галена
    • Консултации с Ирина

Кога наистина е време да си тръгнем от връзката... и може ли да "избягаме" от духовния урок?

4/8/2016

Comments

 
Picture
 С разпространението на идеята, че романтичните връзки са всъщност духовни уроци, все повече осъзнати жени изпитват затруднение да решат дали да си тръгнат от една връзка или не. Макар и вече да не усещат любов към партньора, те се измъчват от въпроса дали наистина няма любов или те не са отворили сърцето си достатъчно, за да обичат. Тормози ги и мисълта, че ако „избягат“ от този духовен урок, следващият им партньор ще носи на практика същите недостатъци и те ще имат същите проблеми в новата връзка. Ако до сега жените са изпитвали просто страх дали ще срещнат друг подходящ човек, дали някой ще ги обича по същия начин, сега духовните въпроси и стремежи правят дилемата още по-трудна.

 Прекарала съм много безсънни нощи и тревожни дни, питайки се имам ли право и редно ли е да напусна първия си съпруг… Лутах се като лъв в клетка, разкъсвана от крайни решения – от една страна това е бягство от духовния урок и може животът ми после да е нещастен заради това бягство, от друга страна, оставайки в брака, предавах себе си – отказвах се от мечтите си, насилвах съзнанието и тялото си да приемат неща, които очевидно не бяха способни да приемат. Кое беше по-страшно от двете? Сега, когато съм щастливо омъжена за втория си съпруг, наистина си дадох сметка за много неща, които ще споделя с вас:

 Човекът е същество със свободна воля и е свободен да постъпи както желае. Един единствен правилен отговор няма, има много правилни отговори. Важно е да сме убедени в решението си и тази убеденост ще ни даде сили да поемем отговорност за последствията. За Бог, Вселената или Висшия разум е без значение дали ние ще останем с този партньор или не, има значение какви чувства съпътстват решението ни или липсата на решение. Решение, придружено от лекота, радост, прилив на сили, приемане на себе си и вяра в себе си, е добро, каквото и да е то. Решение, придружено от самообвинения, негодувание към себе си или другия, гняв, колебание, изтощение, е лошо и вредно, независимо какво ни казват моралът и разумът.
 Спомням си в каква тежка дилема изпаднах, когато исках да напусна първия си сериозен приятел, защото се влюбих. Бяхме почти сгодени, аз живеех у тях, момчето беше умно, мило, обичаше ме много, грижеше се за мен. Другият, в когото се влюбих, беше мълчалив, странен, леко дистанциран, очевидно още не беше преодолял бившата си приятелка и показваше интерес, но и леко безразличие към мен. Месец и половина излизах с новото момче и разумът ми взе категорично решение, че е най-мъдро и логично да се върна при стария си приятел. Обадих му се, извинявах се, през сълзи повтарях, че съм размислила и съжалявам. Макар и много трудно, го убедих го да се видим. Прекарахме деня и нощта заедно, а аз не спирах да усещам една тежест, тъга и дори негодувание. Сякаш всичко правех на сила. Усещането беше толкова интензивно, че още на другия ден му признах, че няма да се получи. Час по-късно вече бях при новия си възлюбен. Въпреки цялата му странност, дистанцираност и объркани чувства, аз буквално усещах, че летя от радост.  Усещах, че това е изборът на сърцето ми.

 Няма как да избягаме от духовния урок! Ако ме питате какво стана после, след като избрах със сърцето си дистанцирания и странен младеж – ами това беше една от най-болезнените и трудни връзки в живота ми. А три години по-късно той ме изостави… Беше ли тогава грешка, че го избрах? Не, съвсем не! Чрез тази връзка, аз много израснах и се промених. Имаше ли вариант да си остана с първия приятел, който ме обичаше и ми даваше сигурност? Да, имаше, но щях да зацикля в старите си поведенчески модели, да спра развитието си и да се примиря с липса на положителни емоции заради страх от отрицателните. Решението да изоставя една сигурна и подкрепяща връзка и да избера една болезнена и динамична, беше абсолютно правилно! След тази тежка и изцеждаща връзка, аз се омъжих за първия си съпруг. Уроците, които не бях усвоила, просто си продължаваха, независимо с кой мъж бях. За мен това бяха самосъжалението, ролята на жертва, пасивно-агресивното общуване, гордостта, инатът, проверките колко ме обичат. Чак сега, с втория си съпруг, усещам, че някои уроци очевидно са усвоени, защото не присъстват във връзката ми. Други – по-дългосрочните и големи уроци – продължават да са на дневен ред. Някои са в доста по-лека форма, други присъстват, но не във връзката ми, а при различни обстоятелства. Например, тъй като все още се поддавам на самосъжалението и играта на жертва, но съществената част от урока е усвоена, много по-рядко усещам контролиращо или тиранично поведение от околните и то вече не от партньора си – с него имаме други главни уроци.

 Моралът, логиката и изкривената ни представа за духовността не ни позволяват да видим какъв точно е духовният урок на връзката!

 Това е може би едно от най-интересните ми открития. Както повечето хора и аз мислех, че  духовността, това е да бъдеш по-добър, по-приемащ, по-отстъпчив, да даваш повече и да се справяш с негативните си емоции. С други думи смесвах понятията морал и духовност. Това объркване до голяма степен идва и от християнските ценности, в които сме възпитани. Всичко се усложнява максимално и от идеята за наказващия Бог и ада, която живее в клетките ни. Много жени, включително и аз в миналото, когато разберат, че връзката е духовен урок, започват да се стараят да са по-добри, по-отстъпчиви, по-толерантни към партньорите си, опитват да пренебрегнат отрицателните си чувства, защото те "не са духовни"…. Този нов устрем обикновено усложнява проблема в двойката.

 Ето няколко духовни урока, които буквално не виждаме, защото се разминават с предварителните ни очаквания за духовност:
  • Урока за признаването на гнева и отрицателните чувства. Ако сме потиснали твърде много негативни емоции и те живеят в нас под форма на автоагресия и разболяват тялото ни, можем да имаме партньор, който да ни предизвиква да крещим, да се ядосваме и да изкараме на светло гнева си. Тъй като традиционно заклеймяваме гнева като лоша емоция, ако го изпитваме или му се поддаваме, ние се чувстваме виновни и се стараем с още по-големи сили да се примирим и да си мълчим. Така само се отдалечаваме от научаването на духовния урок.
  • Урока за получаването. Учат ни да даваме и да се раздаваме. Ако го правим във връзките си обаче, създаваме дисбаланс. Нашата неспособност да получим грижа, подаръци и помощ от партньора, го разгневява. Той се чувства ненужен, безполезен и стъпкан от нашето превъзходство. Тъй като това е подсъзнателна динамика, никой от двамата не знае какво става и защо връзката е проблемна. В желанието си да спаси отношенията или брака си, жената започва още повече да дава и още по-малко да получава, защото е убедена, че точно егоизмът й прогонва мъжа. Проблемът се усложнява и се отдалечаваме отново от научаване на урока.
  • Урока за ненамесата в чуждия живот. Това е урок свързан с този за даването. Жената, която е с безработен мъж, с алкохолик, с наркоман, мисли, че духовността изисква от нея да му помага или да настоява да се лекува с цената на всичко. Такава жена се превръща в спасител на мъжа си и се заблуждава, че това е духовна мисия. Урокът тук е да остави мъжа да поеме отговорност за своя живот и здраве и тя сама да вземе собственият си живот в ръце, избирайки себе си.
  • Урока за взимането на решение и изправянето пред последствията. Много жени си мислят, че ще получат ясен знак кога е време да продължат напред. Мислят, че ако урокът е научен, партньорът сам ще ги напусне и няма да се налага да взимат решение. Но често точно това е урокът- да пораснем, да се научим да вземаме решения като големите хора. Всяко решение носи известен риск, може да сгрешиш, да! Един от най-големите духовни уроци е този на зрелостта – да можеш да рискуваш и да поемаш отговорност за последствията.
  • Урока за отстояването на себе си. Представите ни за духовното ни казват че конфликтът е лошо нещо. Но страхът от конфликти е повод да ни пратят духовен урок. Понякога отстояването на себе си изисква от нас да влезем в конфликт или поне да поемем риска, че може да се стигне до конфликт и неодобрение от околните. Понякога мислим, че духовното е да отстъпим от желанията си, да се примирим, да сме отстъпчиви, но така предаваме себе си. Понякога духовният урок е да изберем себе си с ясно съзнание, че това няма да се хареса на другия.
  • Урока за преодоляване на вината. Да си тръгнеш от връзка, особено ако това е твое желание, ако партньорът те обича, моли те и ти насажда вина, е особено трудно. И точно за това за много хора е житейски урок. Избирам себе си без вина – ето го урокът! Да се вмени вина е много лесно, особено ако другият играе по тънката струна на идеите за духовното и моралното. Да останеш във връзка от вина и съжаление никога не би могло да е духовен урок, това е чиста манипулация! И разбира се ако сте склонна да се чувствате виновна, със сигурност партньорът ви ще е много умел в насаждането на вина.
  • Урока за любовта към нашето тяло. Когато вече не изпитваме чувства към партньора, не изпитваме и сексуално желание. Често желанието си отива още преди чувствата на привързаност. Но ако продължаваме да сме във връзка с един мъж, е нормално да имаме моменти на интимност. Жените често се чувстват длъжни да правят секс с партньора си „от време на време“, защото така изисква нормалната връзка. И това е така – без секс ние сме просто приятели. Сексуалната близост без желание е нещо пагубно за нашето тяло. Цялото ни негодувание, колебание, нежелание, дори отвращение в някои случаи, се заключва в женските ни органи и в дългосрочен план води до физически болести. Да кажем „не“ на интимната близост, когато нямаме желание, е духовен урок за не една жена. Всякакви оправдания от типа няма как да му откажа, не ми пречи от време на време и т.н. са в сферата на морала и далече от духовното.

 Не бъркайте морала с духовността. Духовното развитие е свързано единствено с опознаване и приемане на себе си - с всичките ни несъзнателни импулси и грозни сенки. Духовността е отвъд понятия за добро и зло, правилно и грешно!

 Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!

  Ваша,
  Ирина
Comments

Когато родителите ни се месят във възпитанието на децата ни... Има ли мирен изход от конфликта?

22/7/2016

Comments

 
Picture
  Наскоро при мен дойде клиентка, която имаше затруднения в отношенията с мъжа си и тъй като семейството е нещо комплексно, поговорихме доста и за децата. Когато тя си тръгваше и бяхме на вратата, на мен изведнъж ми хрумна да й кажа:

  - 
И когато оставяш децата при баба им и дядо им, довери им се да ги гледат както преценят, не се меси!Тогава тя въздъхна тежко и каза:
  - Това е една голяма и съвсем отделна тема…

  
Замислих се за колко жени тази тема е „голяма и съвсем отделна“, за колко жени е източник на огромно напрежение и конфликти, един дори едночасов престой на детето при баба му и дядо му. Не една приятелка и клиентка ми е споделяла как нейните родители или тези на мъжа й ежедневно се месят във възпитанието на децата. А ако децата им гостуват, положението стига до крайности – тогава майката и бащата са безгласни букви и нямат право на мнение, независимо колко изисквания имат. Едва ли има нужда да уточнявам, че конфликтът снаха-свекърва е най-тежкият от всички възможни комбинации, макар че не малко жени изпитват сериозни затруднения и със собствените си майки.

  Споровете се пораждат на всякакви теми – от това дали детето да яде сладко и пакетирана храна, през методи на лечение – антибиотици или хомеопатия, дали е много слабичко или пълно, дали е проходило навреме, дали не закъснява с четенето, трябва ли да спи следобед, твърде дълга ли е косата му… и стигат до крайности като това в кой университет ще учи и за кого да се ожени… (Тук дори родителите не трябва да се бъркат, но това е друга тема.)

  Какво е моето лично правило – когато децата са при баба си и дядо си, важат техните правила… за всичко – какво ядат, кога спят, къде ходят на разходка, как се обличат, какво си говорят и т.н. Когато са при майка си и баща си, те ги гледат и възпитават според своите ценности и правила. Родителите могат да приемат съвети за отглеждането на децата от възрастните, след като помислят върху тях, но не и да позволяват директна намеса.
  
  Защо вярвам, че това е най-доброто решение? Ще ви споделя някои прозрения:
 
  1. Най-добрата формула за справяне с намесата на бабата и дядото е истинско осъзнаване на добрите им намерения + размисъл върху съвета им + любезно отклоняване на предложението им ако то е неприложимо. Намесата от бабата и дядото може да дойде под всякаква форма – изказана като тревога, упрек, критика, наставление, загатната или направо като вменена вина. Методът, който използват обичайно е несъзнателен и зависи от характеристиките на личността. Някои хора критикуват, други драматизират, трети просто „пускат мухата“ и те оставят да се питаш дали си добра майка. Вие най-добре познавате вашите близки и методите им. Независимо от начина им на общуване, вътре в тях винаги се крие намерение да помогнат, да предотвратят лошото, да са полезни. Друг е въпросът, че доброто за тях може да не е добро за вас и детето, може дори да е вредно и напълно да противоречи на ценностната ви система. Родителите ни обаче рядко осъзнават това, те имат твърдата позиция, че са живели повече и знаят най-добре. Оставете ги с тази идея, не можете да ги промените! В много случаи могат да ви дадат и ценни съвети или пък да си вземете само полезната част от целия им съвет. Затова не бързайте да се инатите и да противоречите. Може за някои неща да се окажат прави и наистина житейският опит да им подсказва истината.

  Ако все пак сте убедени, че този съвет е неприложим за детето, преодолейте раздразнението си и по най-любезния начин кажете: „Благодаря за съвета, майко, но аз не се тревожа, че детето още не чете гладко. Това е индивидуален процес, а и поддържам връзка с учителите й. Все пак следя въпроса и ще се обърна към специалист ако няма подобрение.“ Какво мислите, че искат възрастните – да ги уважаваме и да взимаме сериозно мнението им. Това е различно от това да сме винаги съгласни с тях и да правим каквото ни кажат.
​
  2. Детето няма да се разглези или да научи вредни навици ако баба му и дядо му позволяват повече. Много майки изпадат в паника, че бабата дава шоколади, позволява да се будува до късно или изобщо нехае за наложените правила и дневен режим. Децата обаче идеално разбират при кого какво може още от много малки. Ако получават шоколад само от баба и дядо, те ще си го търсят от тях, а не от вас. Ще си лягат късно само ако преспиват там, докато вкъщи ще си спазват режима. Няма как да се провали цялостния ви възпитателен метод, само защото детето прекарва някакво време с родителите ви или тези на мъжа ви. Ако живее с тях по принцип и ви вижда рядко, това разбира се е друг случай, но щом сте направили такъв избор, ще трябва и да понесете последствията. В общия случай, когато става дума за гостуване, няма опасност от това, влиянието на бабата и дядото върху оформящата се личност на детето да се окаже по-силно от това на родителите. Колкото до това, че му е позволено повече и яде от забранения плод, оставете тази наслада на малчугана, нищо фатално не произхожда от това.

   3. Що се отнася до безопасността на детето и оцеляването му докато е с баба си и дядо си, ще трябва да им се доверите. Много родители по принцип са обладани от страхове за децата си и когато ги оставят макар и за няколко часа, могат да побъркат този, който ги гледа. Страхът и тревожността в тези случаи често са  типични за самата личност на родителя, но той би трябвало да опитва да ги преработи, а не да ги смята за обективни, да ги внушава на останалите и да налага контрол. Родителите – вашите или на мъжа ви, все пак са отгледали вас и вероятно и други деца. Те могат да се справят с това детето да е в безопасност не по-зле от вас, дори и без да ги проверявате и наставлявате постоянно. Достатъчно е да ги информирате за особеностите на детето – тежки алергии, склонност да пресича само или да се катери, и те ще следят по-зорко и от вас. Доверете се, защото обратното поведение е много обидно. Ако преценявате, че нечие физическо или емоционално състояние не позволява адекватно гледане на дете, просто не оставяйте детето. Но във  всички други случаи, се доверете.

  Колкото до нещата, които са въображаема заплаха, идваща от вашата глава или пък не водят до кой знае какви последствия, опитайте се да се справите сами с тази тревожност. Една моя клиентка постоянно се караше със свекърва си, защото давала моркови на детето, а от тях го болял корем. Колкото повече тя крещяла да не се дават моркови на детето, толкова повече бабата му давала и твърдяла, че нищо му няма. Според майката коремът го заболявал чак вечер вкъщи. Има простичко решение – детето да остане да спи при баба си, за да се изправи сама тя пред последствията. На децата нищо няма да им стане ако ги заболи коремче от повечко вредна храна или настинат, защото са ги оставили да играят цял ден в двора. Това не са неща, заради които си заслужава да внасяме напрежение в отношенията си. Така или иначе никога не може да се каже със 100% точност защо едно дете боледува или усеща някакъв вид дискомфорт. Винаги факторите са много и едва ли има виновни. А има и нещо много важно – колкото повече даваме свобода и се доверяваме на бабите и дядовците, толкова повече те са склонни да уважават нашите молби и напътствия за детето.

  4. Ако бабата и дядото са твърде крайни в поведението си и изглежда, че правят напук, значи и вие по някакъв начин сте твърде крайни и инати. Да привличаме в живота си хора, които контролират, налагат се и се месят, никога не е случайно, това е винаги духовен урок, който трябва да научим. Обичайно наличието край нас на този тип хора сочи, че ние също сме такива, но не си го признаваме. А може и да сочи, че лесно се поддаваме на контрол и манипулации и трябва повече да отстояваме себе си. Ако например сте вегетарианка и сте решили, че и детето ще яде само растителна храна, а баба му тайно му дава месо, вместо да изпадате в ярост и да вдигате скандали, замислете се дали наистина сте права. Дали не проявявате инат, дали не е по-добре детето да избере само хранителния си режим? Освен това, можете ли да проявите гъвкавост и да позволите детето да яде месо при баба си, а вие да продължите да му давате само растителна храна? Ако вие отстъпите малко, със сигурност и другата страна ще е склонна да отстъпи.
​
  Разбира се, както споменах, съществува и вариант да не можете да отстоявате себе си и възрастните много лесно да ви се налагат. Хората, които принадлежат към тази група, обичайно знаят за това. Те все се чувстват виновни, все се чудят кое е правилно и най-добро, следват авторитети и си сменят мнението според това кой ще ги убеди. Ако сте от тях, време е да заемете позиция и да не се оставяте на раздвоението. Аз много време се лашках между различни възпитателни подходи и исках да измисля перфектното, безгрешно родителско поведение. Оставях се лесно да бъда „подмамена“ да заема различна гледна точка или да обвиня себе си като родител. После разбрах, че перфектен подход няма, а и никой не отглежда детето си без да допусне нито една грешка.

  5. Това, за което трябва наистина да сте твърди, е да не допускате да ви се насаждат страхове и негативизъм за детето. Много от възрастните са склонни да се тревожат повече, да рисуват черни сценарии, да се тюхкат, да преувеличават проблемите. Не допускайте това да ви влияе и дори не го слушайте. Просто кажете: „По този начин не ми помагаш, а паникьосваш и мен. Ако наистина мислиш за доброто на внучето, довери ми се, че ще реша проблема!“.

  А ако тази статия ви докосна и искате да прочетете още от мен, както и да обменяте опит с други търсещи родители, присъединете се към моята фейсбук страница Майчинство от Духа ТУК! 

   Ваша,
   Ирина

Comments

Страстта във връзката е много повече от химия и хормонални нива... тя се управлява от съзнанието!

7/7/2016

Comments

 
Picture
  Наскоро с мъжа ми срещнахме на улицата негов познат и те се заговориха. Размениха няколко думи за бизнеса, след което мъжа ми попита:

  - Как сте вкъщи, жена ти?
  - Ами как, добре, търпим се… като навсякъде. – Отговори с широка усмивка господинът.

  Силно провокирана от този отговор и това допълнение „като навсякъде“, попитах мъжа ми от колко време е женен неговият познат. След като мъжът ми ме увери, че е по-малко от година, аз настоях да знам от колко време са заедно с жена си. Оказа се, че са двойка от една година преди да се оженят. Това правеше общо две години заедно и те вече се „търпят“… Всъщност, това далеч не е първият случай, когато чувам подобно нещо. Питала съм не една своя приятелка и клиентка дали още обича и желае мъжа си. Обичайно ми отговарят с реплика достойна за неделна проповед в църквата:

  - Нали знаеш, то след толкова години брак (съжителство) няма как да се желаем лудо… Остава взаимно уважение и приятелство… в най – добрия случай!Това ли е наистина най – доброто, на което сме способни? Какво тогава различава съпрузите ни от добрите приятели? Лъжата, че страстта и привличането са химия и отминават след първите години е нещо, в което просто вярваме по подразбиране.

  Преди да поговорим защо това е лъжа, замислете се, какво се случва като цяло със страстта в живота ни – не само в любовта, а и във всичко други области? Страст може да има към работата ни, в отглеждането на децата ни, към хобито ни… Например, когато се родят децата ни, ние много им се радваме. Огледайте се и наблюдавайте – родителите на бебенца преливат от щастие, веднага ще го забележите. Те им се усмихват, закачат ги, толерантни са към плача и раздразнението им. Колкото по-голямо става детето обаче, толкова повече родителите го приемат за даденост – карат му се, изискват от него, изказват недоволство и разочарование, викат му. Като че ли детето на 5 години вече не ни радва, а ни носи само ядове и тревоги. Всички знаем каква е истината – човешката ни природа е такава, че бързо свикваме с хубавото, приемаме го за даденост и освен това сме склонни да се фокусираме само върху негативното. Така правим с всичко – децата, работата, партньора, хобито - просто губим интерес и намираме само кусури. Като цяло губим страстта и радостта и влизаме в коловоза на живота.

  Все пак имаме причина да се стремим да живеем в коловоза. Тя датира от преди хилядолетия и е свързана с нашето оцеляване. При пещерния човек оцеляването е било единствена задача, висше благо и приоритет. Но ако един съвременен човек живее така, това означава, че живее на минимум от потенциала и щастието си. Как ще реагирате ако някой ви каже, че никога не напуска дома си, защото само там се чувства в безопасност? Ще му кажете, че има нужда от терапия, нали? И ще бъдете прави. Този човек най-вероятно ще оцелее, но ще вкуси ли от красотата на живота? Не! Повечето хора живеят точно така – физически напускат домовете си, но психически и емоционално никога не напускат своята зона на сигурност.

  Но сигурност и режим на оцеляване от една страна и любов и страст от друга страна, са несъвместими понятия. Любовта и страстта изискват отдаване на друго човешко същество, а това не става без риск. Никой не може да обича истински, оставайки в зоната си на комфорт. Да, в зоната на комфорт може да има приятелство и уважение, но не и страст и любов. Когато обичаш истински, могат да те наранят, да те предадат, да те изоставят и това е огромен риск.

  Когато се влюбим ставаме способни да рискуваме. Влюбването е хитър божествен механизъм, който изключва разума. Казват, че влюбеният оглупява и това е точно така – в добрия смисъл. Оглупяването ни позволява да рискуваме. Обичаме отвъд своите страхове и граници. Ако разумът оставаше включен, ние никога не бихме си позволили риска. Но влюбването преминава, защото човек е роден със свободна воля и трябва сам да реши какво е готов да направи за любовта. Разумът се включва отново. Тогава разбираме, че „страстта не се получава, а се генерира циклично и се раздава“ (Клариса Пинакола Естес). Разбират го обаче само малцина щастливци, повечето хора приемат за даденост, че страстта и любовта просто са си отишли и идва фазата на „търпенето“, на „приятелството и уважението“. Затова масово вярват в лъжата, че любовта е химия и отминава.

  Когато влюбването премине трябва да се преборим с мощния подсъзнателен инстинкт да се върнем в коловоза, в стария начин на мислене, в режима на оцеляване. Това не е никак лесно! Фокусът върху негативното в партньора и последващото разочарование от това, че той не отговаря на идеала ни, малко по малко ни обсебват и ние забравяме какво ни е привлякло в него, защо сме се влюбили и какво ни е очаровало. А химията в тялото, хормоните и другите вещества, те просто следват командата на нашето съзнание. Едно разочаровано съзнание, един фокус върху това какви недостатъци притежава любимия, просто не могат да поддържат любовната химия. Хормоните на страстта се оттеглят, следвайки нашето разочарование.

  Как тогава да задържим страстта?

  Щом хормоните следват съзнанието при негативния фокус, значи могат да го последват и в позитивния. Всъщност точно така се случва и влюбването – първо съзнанието ни се впечатлява от другия и ние се чувстваме привлечени от негови качества, способности, излъчване. Дори когато не знаем точно какво ни кара да се влюбим и привличането идва от подсъзнанието, това пак е процес, свързан с психиката и с емоциите ни, а не с хормони и със самото тяло. Тялото се включва на следващ етап, когато получи команда, че някой ни е впечатлил. Химията на любовта, която учените са регистрирали, е само следствие на влюбването, а не причина за него.

  Несъзнателния процес на влюбването може да се повтори съвсем съзнателно след периода на влюбването. Това става като запазим позитивния фокус върху партньора. Казват, че трябва да избираме мислите си както си избираме дрехи всяка сутрин. Всеки път, когато се събудим до любимия, наш е изборът дали ще бъдем благодарни, че го има в живота ни или ще преповтаряме намръщено какви качества му липсват, какво е пропуснал да направи и т.н.
Поддържането на страстта и химията на любовта във връзката изисква от нас ежедневно и съзнателно практикуване на:
  1. Благодарност, че имаме човек до себе си и то точно този
  2. Преговаряне на всички прекрасни качества, които той притежава – най-сигурно е да си направим списък, който да допълваме и четем всеки ден
  3. Да изкореним навика да го сравняваме с друг или с въображаем идеал
  4. Да осъзнаем, че този партньор е най-точният за сегашното ни ниво на развитие, отразява най-точно нашите неосъзнати качества и предлага най-подходящите житейски уроци
  5. Да спрем да приемаме за даденост това, което той прави за нас. В една връзка никой не е длъжен да прави нищо! 

  Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!

  Ваша,
  Ирина
Comments

Когато не можем да вземем важно решение – какво да правим?

27/6/2016

Comments

 
Picture
  Не може да не сте забелязали, че колкото по-важно е едно решение, толкова по-трудно ни е да го вземем и толкова повече се колебаем. Искаме да знаем със 100% сигурност, че постъпваме правилно, че няма да съжаляваме, че няма да нараним никого… Но сякаш съдбата си играе с нас, защото се събуждаме ту с твърдо решение, че единият избор е правилен, ту със съвсем ясна идея, че другият избор е верният. Появяват се хора и обстоятелства, които накланят везните ту в едната, ту в другата посока. Чувстваме се отчаяни и полудели и в пика на лудостта си решаваме да не правим нищо или пък може би да захвърлим всичко и да действаме по трети, по четвърти начин…

  Аз съм човек, който лесно взима решения, но попадам в една още по-неприятна клопка – винаги се чудя дали съм взела правилното решение, дали не съм сбъркала. Сякаш всяко решение ми е предпоследно и аз вечно съм на ръба да променя не само мнението, но и действията си. Хората ми завиждат за лекотата, с която действам и решавам, но не знаят какъв кошмар си създавам сама. Преди време взех едно наистина твърдо решение – че трябва да се отърва от вечната неудовлетвореност и вина, съпътстващи всичките ми решения! След множество размисли и експерименти през годините, вече съм в мир с повечето си решения и се чувствам много по-добре. А всичко, което е проработило, заслужава да бъде споделено! Ето и част от моите прозрения:

 1. Няма правилно решение! Това не значи, че всички решения са грешни, това значи, че няма нещо като Книга на съдбата, където е записано какво трябва да решим за дадена ситуация. Аз лично вярвам в Бог, но не вярвам, че той е предопределил какво да решаваме – дали да напуснем работа, дали да се разведем, дали да бъдем по-строги с детето или да му даваме повече свобода. Много хора дори да не го определят като Бог, който следи за решенията им, все пак очакват, че има правилно и грешно. Човек е роден със свободна воля и може да изживее всеки свой избор, така че той да се окаже правилен или съответно грешен. Най-важното при едно решение е дали можем да се справим с последствията от него. Тук няма намесен морал. Например – ако напусна работа и стартирам рисков бизнес, ще мога ли да се справя със страха от провал, ще се чувствам ли виновен, че семейството ми може да бъде лишено от сигурност, готов ли съм да кажа на децата, че трябва да се откажат от нещо заради моя финансов риск? Може би не мога да се справя с всичко това, но мога да ставам по-рано и да движа паралелно с работата си лични проекти. Да, това ще ми коства усилия, ще бъда по-уморен, може да загубя малко пари, но това са последствия, с които мога да се справя! А може би и това ми е много? Тогава каква друга опция има? 

 2. Когато свикнем с идеята, че няма правилно и грешно решение, ни е по-лесно да приемем, че понякога е по-добре да вземем каквото и да е решение, отколкото да не взимаме никакво.
Изкушаваме се да измислим перфектното решение – това, което веднъж завинаги ще ни свърши работа, което е напълно сигурно. Но това е голяма клопка! Представете си, че се въртите в кръгово с пет изхода и не знаете по кой път да поемете. По-добре е просто да изберете единият изход, дори да е грешният, отколкото да се въртите докато ви се завие свят! Напълно достатъчно е да знаем, че не желаем да останем в ситуацията, в която сме – изтощени сме от тази работа, вече нямаме чувства към партньора, отдавна нямаме какво да споделим със стара приятелка… Ако сегашното положение не ни урежда, не ни е нужно нищо повече! Всяко решение за действие е добре дошло, било то и грешното. Преценяваме последствията, както говорихме в предната точка и действаме, въпреки останалите колебания.
         
                                                        
 3. Винаги ще има някой недоволен или наранен от нашите решения… Повечето от нас искат задължително да предпазят близките си от своите решения. Това е много благородна идея и винаги трябва да мислим за другите, а не да ги прегазваме по пътя си, но не винаги е възможно всички да излязат сухи от водата. Когато преценяваме ползите и вредите от едно евентуално свое решение, често забравяме да оценим последствията върху най-скъпото за нас същество – себе си! Ако напусна партньора си, например, знам, че той ще бъде опустошен, ще страда, но какво ще стане с мен ако остана в тази връзка? Няма ли да страдам, няма ли да се чувствам в капан? Няма ли след време да го нараня още повече като му изневеря или като му дам още надежди, които накрая ще разбия? Дори да остана вярна, няма ли да се разболея от това да живея с някого насила, от това да го целувам без желание, няма ли емоционалната ми дупка да провали и работата ми и отношенията ми с приятелите? Същото е и с работата – след 20 години вярна служба и хора, които разчитат на нас, няма да им е приятно да напуснем, но на нас ще ни е приятно ли да останем? Какво ще ни коства? 

 4. Да не направим никаква промяна също е избор! Не се подлъгвайте от илюзията на непромененото положение – да останем в дадена трудна ситуация без да вземем решение е избор и то често не е добър избор. Но може да стане добър избор при едно единствено условие – да бъде осъзнат избор. Да преценим и да приемем факта, че за момента не сме готови да действаме, че има последствия, пред които не можем да се изправим. Ако останем в същото положение, но с идеята, че ние така сме избрали, ще освободим негодуванието и колебанието или поне част от тях. Това вече носи съвсем ново усещане за нещата – те са в наши ръце, не сме жертва на обстоятелствата. 

 5. Не всичко са знаци от Бога, когато търсим решение! Имам една позната, която много трудно взима решения, остава в дадена ситуация, докато стане много болезнено и някой друг вземе решението. Преди време тя забременя от почти непознат мъж. Тъй като е духовен човек и често търси знаци, тя беше разкъсвана от ужасяващото решение, което предстоеше – да задържи дете, за което не беше готова, от непознат мъж, да го отгледа без баща и т.н. или да направи аборт. Аз, водена от субективното си мнение като жена и майка, я посъветвах да задържи детето. Срещнахме се месец по-късно и аз видях, че цялата сияе и излъчва радост. Попитах какво е решила, като по вида й бях сигурна, че е бременна все още. За моя изненада тя сподели, че направила аборт и се чувствала прекрасно докато не срещнала „случайно“ две свои приятелки, които имали трудности със зачеването. Те й разказвали за ходенето по мъките, за болката да нямаш дете и тя се почувствала като чудовище. Решила, че тези приятелки са били пратени от невидима сила, за да й подскажат, че е сбъркала с решението си. Аз обаче съм убедена в друго – срещата с тези жени е единствено плод на нейното собствено колебание дали е постъпила правилно, плод на нейната вина. Тя е проявила вътрешната си несигурност навън в реалния свят. Всъщност едно привидно недуховно решение – аборт, за нея се оказало мощен тласък в духовното й развитие – тя постъпила като зрял човек, взела трудно решение и поела отговорност за последствията. Затова, ако подозирате, че някой ви спира отгоре, запитайте се дали това не са проявления на собствените ви спирачки, вина и угризения! 

 6. Когато искаме да вземем непопулярно и неудобно за другите решение, се обвиняваме, че постъпваме егоистично, необмислено, импулсивно… Да, решенията в състояние на афект са лошо нещо. И да, много хора взимат прибързани, егоистични и импулсивни решения – развеждат се заради един скандал, заради недоразумение или напускат работа, защото шефът им е направил една забележка. Моя позната например, се разведе с мъжа си, защото с обвинително изражение и строг тон я попитал защо е изтеглила няколко хиляди лева от сметката им. Тя веднага припомнила, че това е инвестиция в бизнес оборудване, за която той се е съгласил седмица преди това. Човекът на секундата се извинил, че съвсем е забравил, но тя беше непреклонна – още на другия ден подаде молба за развод и остана сляпа и глуха за молбите и извиненията му. Но ако това е едната крайност, много хора са в другата – обмислят, преценяват, търсят вината в себе си… и така с години. Имам не една клиентка, която се чуди дали е с подходящия мъж – мисли по темата, работи върху себе си, изчиства стари емоционални травми, опитва се да се накара да обича повече мъжа си, обвинява се, че сърцето й е затворено… Нека да бъдем честни – ако полагаме усилия в една област с години и положението продължава да ни човърка и ни дърпа да се връщаме отново и отново към старата чуденка, значи просто не сме на прав път! Значи отлагаме неизбежното! Да бягаме от проблемите е едната крайност, но да стоим прекалено дълго в тях, е просто другата – това пак не е решението! 
​
  Когато трябва да вземете трудно решение, преценете ситуацията, използвайки тези прозрения, но после спрете за известно време да го мислите! Отдайте се на друго занимание, най-добре да не е свързано с умствена дейност – разходка, физически труд, игра с детето, филми… или просто се потопете в ежедневието си без да разсъждавате върху този проблем. Твърде вероятно е решението да изплува отнякъде. Ако не, след поне седмица, дори две, се върнете към него и помислете пак!

  Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!

  Ваша,
  Ирина

Comments

Сродна душа, кармичен партньор, пламък близнак… - имаме ли заблуди по темата?

22/6/2016

Comments

 
Picture
  В последните години много се говори за партньорствата от нов духовен тип и за все по-честото разпадане на бракове и връзки, които принадлежат на стария тип – условна любов. Преди да поговорим за духовните партньорства, нека да уточним какво точно е условна любов? Това е връзка, в която:
  • Не поемаме отговорност за живота си, за изборите си и за щастието си, за всичко сме склонни да търсим причина в партньора. Очакваме той да ни ощастливи.
  • Имаме високи очаквания към другия и идеал в главата ни, към който искаме да го приравним.
  • Не познаваме своите слабости и емоционални рани, които сме имали и преди връзката. Приемаме всичко лично и не търсим причина в себе си за начина, по който реагираме.
  • Премълчаваме нуждите и желанията си и дебнем дали и кога другият сам ще се сети. Измерваме любовта. Комуникираме незряло, с намеци, сърдене или мълчание. Страхуваме се от конфликт или манипулираме другия с нашата конфликтност.






  Нарича се условна любов, защото има условия за любовта ни: „Ако ти правиш нещата, които ми допадат, ако се държиш с мен както очаквам, ако показваш любовта си, както аз искам, ако отгатваш мислите ми, то тогава ще те обичам!“. Новият тип връзка между мъжа и жената не включва нищо от това, затова я наричаме БЕЗусловна. Обичаме другия такъв, какъвто е, опознаваме го, приемаме го и не желаем да го променяме или напасваме спрямо някакъв идеален образ, който е в главата ни.
 
  Забелязала съм обаче, че много жени имат грешно разбиране за това какво е духовното партньорство и кой партньор можем да наречем сродна душа, пламък близнак или кармичен партньор. Кои са най – честите заблуди по темата:


  1. Очакваме, че духовният партньор е някой, който се интересува от духовни практики – медитира, чете книги по темата, посещава семинари… Ако не го прави, а ние го правим, се опитваме да го убедим и увлечем да се присъедини към нас. Често това създава силно напрежение във връзката, защото партньорът има различно виждане за нещата. Друга грешка, която допускаме е да планираме да изоставим „обикновения“ си съпруг, който е бизнесмен, твърде практичен или е един нормален, здраво стъпил на земята мъж, и да търсим някой с духовни интереси. Духовността като теория и познания няма нищо общо с истинската духовност. Би могла да има, но не е задължително. Най – големите духовни учители в живота ни може дори да не са чували за Ошо, Дийпак Чопра и Луиз Хей, може да не са запознати с термини като „закона на привличането“, „осъзнатост“ или „мантра“, може да не са прочели и една книга по темата, но пак да ни дадат най-ценните житейски уроци с поведението и думите си. А ако партньорът ви е толкова земен и материален, че това ви побърква, значи вие сте се отнесли прекалено в духовното и сте загубили баланс в другата крайност. Както казва шаманът Кетут Лиер от „Яж, моли се и обичай“: „Не твърде много земя, но и не твърде много небе…“. Хората, които залитат много в духовното и говорят само за единение, братска любов, кой кой е бил в кое прераждане, за астрални пътувания, кармични дългове и т.н. страдат от така наречената  прекомерна шеста чакра (трето око). Това не е духовност, а дисбаланс, от какъвто страдат и прекалено материалните и бездуховни хора, само че при тях чакрата е затворена, а не прекомерна.
 

      2. Мислим, че ако сме със сродната си душа няма да се караме и да имаме различия. Точно в различията и споровете са най – големите духовни уроци. Точно със сродната си душа можем да се караме много, да имаме много различия, да се раздразваме един друг…, но това е с цел да опознаем себе си, реакциите си, да намерим мотивация в любовта да преодолеем различията. Духовният партньор отразява най – черната ни сянка, най-грозните аспекти на нашето Аз – тези, които не искаме и да чуем, че притежаваме. Това е мощен двигател за развитието ни. Защо да се промениш ако не, за да спечелиш или задържиш любимия човек?          
                                   
   3. Бъркаме илюзията на влюбването с феномена сродна душа. Не знам дали наистина съществува сродната душа, в смисъл на човек, с когото сме предопределени да бъдем, но знам нещо със сигурност – хората често бъркат несподелената или неосъществената по някаква причина любов с явлението „сродна душа“. Когато връзката не се е развила до край – не е започнала или е прекратена от другия, от обстоятелства, то тогава ние просто оставаме влюбени. При дългосрочните връзки, в които партньорите са често заедно или живеят заедно, задължително настъпва момент на отрезвяването – виждаме, че другият не отговаря на идеалния образ, който сме имали за него, илюзията на влюбването отминава. Това не значи, че спираме да обичаме, но вече не е толкова лесно. Ако връзката е прекратена или е например от разстояние, паралелна с друга връзка на партньора ни, то тогава илюзията трае завинаги. Ние така и нямаме достатъчно взаимодействие с другия, за да се разочароваме. Това удължено влюбване ни кара да си мислим, че това е сродната ни душа. Тези размисли ни карат да блокираме и да се затворим за нов човек. Колкото и специален да е любимият ни, сигурно е, че можем да обичаме и да сме много щастливи и с друг.

    4. Приемаме, че сродната душа се срещаме само в романтичните си връзки. Вярвам, че човек може да има много сродни души – може да е дете, родител, приятелка. Сродната душа е някой, който ни приема безусловно и в негово присъствие можем да сме такива, каквито сме. Дори да имаме трудности, имаме и желание да ги преодолеем. 

   5. Свързваме кармичния партньор с щастлива любовна връзка. Обичайно си мислим: „Ако това е моят човек, то нещата ще се наредят, няма нужда да полагам усилия и няма да срещам пречки.“ Не винаги със своя пламък близнак можем да осъществим щастлива любовна връзка. Щастливци са тези, които успяват. Понякога се разминаваме, понякога научаваме нещо и се разделяме, понякога сме заедно в трудна връзка или имаме общи трудности. 

  Духовният партньор не е някой, който ще медитира с теб, ще си говорите за Бог, ще те гледа влюбено и ще отглеждате в хармония петте си деца. Духовният партньор е някой, който ще те кара да го обичаш и мразиш едновременно, някой, който в един момент ще те дразни до безумие, а в следващия ще го обожаваш, някой, на когото ще крещиш до изтощение, а после ще плачеш в обятията му и ще шепнеш, че го обичаш. Духовният партньор ще те докара не до ръба, а до всичките ти ръбове – там, където свършва твоето Аз. И това е най-хубавата част, защото ще разбереш, че това, което наричаш свое Аз са само пластове от защити, маски, роли и фалшиви ценности. Духовният партньор ще те докара до ръба, след който започва истинското ти Аз!
​
 Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!

  Ваша,
  Ирина
Comments

Позитивно мислене или заравяне на главата в пясъка? Как ефективно да използваме позитивното мислене в 7 стъпки.

13/6/2016

Comments

 
Picture
 Помните ли бума на позитивното мислене? Излязоха книги от типа на „Тайната“ и всички повтаряха леко странни утвърждения като например „Първият ми милион пътува към мен“ или „Имам връзка с красив, богат, хетеросексуален мъж“, окуражавани от американски гурута с ослепителни изкуствени усмивки.  После еуфорията премина – всяко чудо за три дни! Тези, които бяха ентусиазирани, се върнаха към живота си, примирени, че нито красив, богат, хетеросексуален мъж, нито първият им милион са се появили в живота им. Скептиците просто повториха злостно: „Нали ви казах, че това са пълни глупости!“ Все пак една група хора продължиха да мислят позитивно, да се стараят винаги да са усмихнати и сякаш да живеят в техен си собствен свят. Те и до сега биват осмивани от обществото, че си заравят главата в пясъка и остават слепи не само за проблемите, но и за обикновените ежедневни неща. Те са над задачите на простосмъртните като плащане на сметки, ходене на работа, спазване на уговорки. Истината е, че ги обвиняват с право – те като че ли използват позитивизма си, за да се отделят от хората и света и да бягат от отговорност.
​
  Къде е тогава истината за позитивното мислене? Можем ли да кажем, че то е безполезно, дори вредно и изопачава реалността? Съвсем не! Позитивното мислене може да бъде много полезно и да промени положително живота ни, стига да съблюдаваме някои неписани закони…
  1.  Позитивното мислене, използвано само като техника, без да е съчетано с дълбока личностна промяна е като парфюм вместо къпане… Тоест – става по-лошо. Безполезно е да си повтаряме позитивни фрази ако сме изпълнени отвътре с гняв, негодувание, мисли за отмъщение или имаме множество комплекси за малоценност. Това, което има силата да промени реалността ни, не са съзнателните ни мисли, а съдържанието на подсъзнанието ни. Подсъзнанието ни се пълни през първите ни седем години. Тогава не подлагаме на преценка нещата, които чуваме и директно си правим изводи за себе си и за живота от отношението и думите на родителите и другите възрастни. Така например, ако често ни се карат, оставаме с идея, че сме лоши. Тези „мисли“, които се намират в подсъзнанието и ние дори не знаем за тях, всъщност управляват живота ни. Ако дълбоко в себе си имаме убеждение, че сме лоши, то привлича към нас отношение от околните като към лош човек. Ако си повтаряме позитивно утвърждение, което противоречи на някое наше убеждение, нямаме шанс да успеем. Първата ни задача е да осветлим съдържанието на подсъзнанието (поне да започнем) – с какви вярвания за себе си и за живота сме израснали. Тогава можем да изберем утвърждения, които директно разбиват старите убеждения. Например да заместим „лош съм“ с „аз съм човек, който винаги прави най-доброто, на което е способен“.
  2.  За да получим каквото и да е чрез позитивни утвърждения, трябва да вярваме, че го заслужаваме. Убеждения от типа „не заслужавам“, „пълно щастие няма“, „богатството е за другите, аз съм обикновен човек“, „любовта наранява“, често саботират усилията ни да намерим любов, да получим пари и нещо материално и изобщо да живеем добре. Това са основни и мащабни по сила ограничаващи убеждения, които обхващат много сектори от живота. Например „не заслужавам“ може да бъде последвано от пари, любов, здраве, щастие, приятели. Множество позитивни утвърждения се оказват подчинени на подобно главно негативно вярване и стават абсолютно безполезни. Затова първо трябва да се заемем с главния виновник.
  3.   Някои позитивни утвърждения противоречат на истинските желания на душата ни. Хората масово не познават себе си и истинските си желания. Това е така, защото чрез възпитанието, от малки ни учат как повечето ни желания са вредни, опасни, в противоречие с вижданията на мама и татко или просто не са достатъчно рентабилни. Например дете, което иска да стане художник бива отклонено към по-печеливша професия. Порастваме с ценностите на родителите си, които обичайно се различават от истинската ни ценностна система като отделни индивиди. Така постепенно се научаваме да игнорираме желанията си. Но те не изчезват. Понякога се трансформират в копнежи, пристрастявания, неясни усещания, които не ни оставят намира. Да кажем, че сме убедени, че искаме висока позиция в работата или луксозна къща и повтаряме утвърждения. Вътрешно обаче душата ни мечтае за пътешествия и приключения и изобщо не я блазни уседналия живот с много отговорности и лукс. Тогава позитивното мислене няма да помогне. Утвържденията ни съдействат ако са в синхрон с дълбоките ни нужди, с творческите проекти, които дремят в нас. Тук не става дума, че душата саботира само желания за материални неща, може да саботира и желание за връзка, ако връзката би ни отклонила от Пътя ни. Например, ако отдавна се каним да напишем книга, а връзката би запълнила времето ни и би ни държала настрана от писането, то любимият човек може да не се появява в живота ни докато не се заемем с писането.
  4.   Позитивните утвърждения трябва да слязат в подсъзнанието ни, за да се сбъднат в живота ни. Това означава първо, че не трябва да противоречат с друго съдържание на подсъзнанието, второ, че трябва да сме много упорити в новия, позитивен начин – поне 90 дни упорство и повторяемост са нужни. Старият начин на мислене реално е биологична конструкция. Повтарящите се с години мисли оформят така наречените невронни пътеки в тялото ни. Това са реакции, които се отключват незабавно, без да си даваме сметка. За да бъде заместен стар утвърден модел с нов и новият да го измести, е нужно сериозно усилие и постоянство.
  5.   Ще си помогнем ако проверим секторите в живота си, където ни върви. На някои хора им върви в любовта, но все нямат пари, други са богати, но нещастни във връзките си, трети имат и пари, и щастлива връзка, но се оплакват от здравето си. Как е при вас? Проверете какви позитивни вярвания подкрепят секторите в живота ви, където се справяте добре. Подобни вярвания могат да се заемат и да се използват и за не толкова успешните области от живота.
  6.   Позитивното мислене не означава да потиснем негативните си емоции. Много хора смесват тези неща. Решават, че ако и за миг се почувстват тъжни, гневни и обезверени за нещо в живота си, то това значи, че мислят негативно. Тогава заравят чувствата си и продължават с позитивните утвърждения, без да вярват в тях. Позитивното мислене не означава, че в мигове на отчаяние трябва да се правим, че няма нищо, а да си казваме, че дори сега да сме отчаяни, това ще премине и все някак ще намерим начин да се справим. Позитивното мислене не е да твърдиш, че няма проблем, а да вярваш, че този проблем е решим, а дори да не е, има начин нещата да се наредят добре за нас.
  7.   Действията са тези, които показват истинските ни мисли и убеждения. А и действието е много по-бърз и надежден начин да разбием старо негативно вярване от повтарянето на позитивни фрази. Ако вярвам, че не заслужавам, много по-добре е вместо да си повтарям „Аз заслужавам!“ да започна да приемам жестове от другите, подаръци, да поискам нещо за себе си или да си купувам повече неща, да си отделям време за забавление. Това директно изпраща послание „Аз заслужавам“. Щом си го осигурявам чрез действие, значи вярвам, че го заслужавам. Действията ни по отношение на негативното също са от огромно значение и могат да ни създадат много проблеми. Ако се оплаквам ежедневно от някоя ситуация или повтарям диагнозата си (ако съм болен), ако не спирам да изтъквам как нямам пари, връзка…, това значи, че затвърждавам негативното. Няколко минути на ден повтаряне на позитивни утвърждения не могат да неутрализират целодневно мрънкане и раздухване на негативното в живота ни. Моят съвет е да дискутирате и да мислите за проблемите в живота си само ако това би довело до разрешение. Например да говорите с лекар за болестите си или с приятел, който ще даде съвет, да говорите с психотерапевт за развода си или с някой, преминал през развод. Същото се отнася за мисленето.

 Думата оптимизъм идва от латинското optio, което означава избор. Оптимистът е човек, който знае, че има избор във всяка ситуация. Той не се чувства жертва на обстоятелствата, нито си затваря очите пред проблемите, той търси най-доброто решение от всички възможни избори. Ето това е да мислиш позитивно!

 Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!

 Ваша,
 Ирина

 
Comments

Грешките, които допуснах с дъщеря си, но осъзнах!

31/5/2016

Comments

 
Picture
 Когато се роди дъщеря ми бях напълно уверена, че ще бъда най – добрата майка на света. Тъй като съм видяла тъмната страна на възпитателния процес от баща си – наказания, критики и някой друг шамар, мислех, че единственото, от което се нуждае моето дете, е внимание, изпълнени желания и постоянна демонстрация на любов. Първите негативни ефекти от моя родителски подход започнаха да се появяват още когато дъщеря ми беше на 3 години, но аз още не бях готова да ги видя и да отчета грешките си. За пръв път си зададох въпроса: „Дали не бъркам някъде?“ когато тя стана на 5г. – тогава се започна с фобиите и тревожността. Искам, не искам, налагаше се да се консултирам със специалист. Така стартираха моите въпроси, консулти с по-компетентни хора, четене на книги по темата и търсене на отговори. Въздушните ми кули се разпаднаха още с откриването на първата поредица от мои грешки, а търсенето на най – добрия модел за отглеждане на дете продължава за мен и до днес. Това е безкраен процес, защото  личностите на възрастния и детето не са статични, а динамични!

  С тази статия искам да споделя с вас своя опит и част от досегашните си прозрения. Трябваше да се изправя пред много вина, когато осъзнах всичко това. Но от вината няма смисъл, освен ако тя не води към ново действие. Това се опитвам да правя сега – да действам!

  1. 
Здравето и щастието на детето зависят пряко от отношенията между майка му и баща му. За 95% от нас, детето просто се разболява поради случайност (лош късмет) – настинка, вируси, бактерии, лоши гени, алергени и т.н. Така си мислех и аз навремето… Бившият ми съпруг и баща на дъщеря ми по онова време плаваше по корабите. Когато детето стана на 2г. той си намери работа на брега и си остана вкъщи за постоянно. Започнаха се ежедневни спорове и разправии. Малката започна да прави кризи с плач, който траеше по час и половина. Отначало беше леко хленчене по уж незначителен повод, после прерастваше в бурен плач. Нищо не беше в състояние да я успокои, накрая заспиваше изтощена. Не направих връзката, която днес е очевидна за мен – детето реагираше на нашите обострени отношения и ни пращаше послание да престанем. 

   Когато единият родител не приема другия, тогава не приема и половината от детето си. Детето усеща това като липса на любов и страда. Тъй като ние продължихме да живеем заедно и да се караме, детето смени пристъпите на плач с проблеми в ушите, чести отити, при които пукаше тъпанче – нещо, което трябваше да ни каже: „Не искам да ви слушам!“. По това време вече и аз се бях уморила ужасно от модела на брака си, а с помощта на книги разбрах какво ми говорят симптомите на дъщеря ми. Много родители си мислят, че самият развод травмира децата, но всъщност обидите, омразата  и липсата на уважение от единия родител към другия, е това, което травмира децата. Ако тези негативни чувства могат да се преодолеят с развод, то това решение е много по-добро от формално съжителство в негативизъм (дори и мълчалив)!

  2. 
Детето може да бъде толкова щастливо, колкото са родителите му! Опитваме да научим децата си на различни навици, умения, да им обясним „правилата на играта живот“ и всичко с идея да бъдат щастливи. Но ако просто им предадем нашата ценностна система и ги научим на това, което ние умеем, те ще постигнат толкова, колкото и ние. Ако сме нещастни в любовта, и те ще бъдат, ако сме бедни, и те ще бъдат, ако жертваме себе си заради другите, и те ще го правят. Децата приемат всички наши ограничения, независимо какво им говорим, те ни отразяват директно, не чуват думите ни. При моята дъщеря на около 6 години се появи силна тревожност – страх от болести, страх от тъмното, страх от разни хора. Страховете й бяха толкова силни, че сутрин не искаше да става от леглото и изпадаше в паника от най-дребното нещо. Аз обяснявах докато ми пресъхнеше устата защо не трябва да се страхува, убеждавах с часове, за да направи елементарни неща, а когато се изтощавах, започвах да й се карам от отчаяние. 

  Единственото, което се искаше от мен тогава, беше да погледна собствената си тревожност и страхове. Да, тези на дъщеря ми бяха преувеличени и „глупаво“ звучащи, но това криво и увеличително огледало беше единственият начин да видя как самата аз живея – скована от страхове за здравето си - моето и на близките ми, фобии и какви ли не тревоги. Защо си мислех, че като съм голяма и зряла моите страхове са по-сериозни и повече заслужаващи уважение от нейните? Сега работя върху страховете си, а на нейните не се ядосвам, знам, че ключето е в мен. Ако детето ви е плахо, срамежливо, агресивно.. и каквото и да е, което не ви харесва, проверете първо себе си за скрити неща!


  3. Ако обгрижваме прекалено детето, го откъсваме от собствените му чувства и връзката с тялото му. Може би ви е познато – да вземем мерки преди да е станало нещо – обличаме жилетчица на детето само като усетим лек полъх, каним го на масата преди да е огладняло, бутаме му вода или сок в ръката, питаме през 5 мин дали му се ходи до тоалетната, закопчаваме му якето. Определено би трябвало да има период, през който обучаваме детето кога как се постъпва – какво значи да ти се ходи до тоалетна, кое е жажда, кое е глад, кога е студено и т.н. Но нека да си признаем, че това „обучение“ се превръща в „Аз по-добре от теб знам какво усещаш…“ и продължава с години. Има майки, които бутат дебела блуза в ръцете и на 30 годишните си деца! Дори в началото да се бунтува, детето спира да го прави ако майката е много упорита. В един момент то губи напълно контакт с тялото си и емоциите си – не знае какво иска и какво му е нужно. Това продължава и когато порасне – игнорира глада си, студа, жегата, нуждата от почивка, а когато се разболее, се паникьосва – тялото му е чуждо. Големите хора, които просто не знаят какво искат от живота, също са отделени от чувствата си (и вероятно свързани с тези на майка си). 

  Осъзнах какво правя когато дъщеря ми беше на 6г. и започна да се бунтува и изнервя на моите думи и действия които наричах грижа за нея. Трябваше да си призная, че не знам откъде идва недоволството й - какво точно иска и от какво реално се нуждае. А заради оказваната от мен „помощ“, и тя самата не знаеше точно какво иска. Посланието й в общи линии звучеше като: „Оставете ме намира и стига сте ми досаждали!“. Процесът се усложни от моя ужасен навик да „подавам готови отговори“. Това е нещо от типа на тези въпроси: „Глава ли те боли, студено ли ти е, проблеми в училище ли имаш…. и т.н.“ Комбинацията откъсване от чувствата при детето+ подаден отговор от родителя = грешна информация за ставащото, следователно грешни мерки да се реши проблема, следователно задълбочаване на проблема. Сега се уча да казвам каквото виждам: „Днес говориш по-малко от обикновено, всичко наред ли е?“ вместо „Да не те боли глава?“ или „Нещо станало ли е в училище?“. Понякога се налага да чакам търпеливо информацията да излезе и дъщеря ми първо да се свърже с нея, след което да я сподели.


  4. Смяната в родителския подход е по-вредна и объркваща за детето от авторитарния подход. Открих на едно обучение, че съм от така наречения тип „амбивалентни“ майки. Майки като мен търпят много, мили са, позволяват всичко на децата си, съгласяват се… докато не им дойде до гуша, тогава изведнъж втвърдяват тона рязко и поставят границата си. Точно така правех аз и се чудех защо дъщеря ми се държи безобразно, когато й позволявам всичко и изпада в истерия, когато й покажа кой е родителят. Разбира се в онзи момент винаги ми дожалява и връщам „добрата майка“.

  Така направих със занималнята – месеци наред я питах иска ли да ходи, не иска ли, къде иска, взимах я по-рано, пропускахме дни по нейна молба, говорих с учителките, после я съжалих и я спрях, и  месеци наред учехме заедно. В един момент аз установих, че нищо не мога да свърша нито за работа, нито за дома и за един ден импулсивно я записах където реших, предплатих за месец и буквално останах глуха за рева и молбите й. Сутрин я водехме насила, оставихме я при по-строга госпожа, записах я и да обядва там – нещо, което я ужасяваше… буквално отидох в другата крайност. Всичко продължи един месец и аз се предадох. Отношенията ни ужасно се обтегнаха, дъщеря ми започна да отказва и да ходи на училище – нещо, с което нямаше проблем преди това. Оказва се, че децата биха предпочели дори строг, критичен и авторитарен родител, пред амбивалентния. С тиранина поне свикваш и го опознаваш, другият може „да ти забие нож в гърба“ по всяко време. Дадох си сметка, че родителят трябва да държи един подход и много плавно и гъвкаво да въвежда промените.

  5. 
Похвалите не са по-добри от критиките. Това може да ви учуди, както учуди и мен. Откакто се е родила дъщеря ми, не съм спряла да я хваля. Каква беше изненадата ми, когато открих, че тя има ниска себеоценка и изобщо не вярва в себе си и собствените си умения. Когато я заведох на психолог заради отказа й да влиза в училище, психоложката потвърди моите опасения. Ниската себеоценка не й позволяваше да създаде приятелства и да се почувства сигурна пред изискващите учители. Цялата тази работа всъщност създаваше още куп проблеми, въртящи се в омагьосан кръг – съревнование с другите, бързо отказване при първия намек за неуспех, липса на инициатива, поради страх да не се изложи, включително и физически симптоми – главоболие и стомашни болки. Как стигнахме до там при все всичкото ми хвалене и окуражаване? 
​
  От невероятната книга на Йеспер ЮЛ „Твоето компетентно дете“ научих, че критиката, както и похвалата, фиксират вниманието върху постиженията на детето – много хубава рисунка, прекрасно написано, браво за изядената храна. Хвалила съм дъщеря ми дори когато съвсем не се е справяла добре – нещо, което не й се случва в реалния свят на училището и общуването с другите деца. Така тя сама си направи извода, че е била лъгана как се справя. Освен, че доверието й е предадено, тя вече не е сигурна защо я обичаме и харесваме – заради нея самата или заради постиженията й. Сега се уча да хваля наистина добрите й умения, талантите и положителните й качества. Когато не се справя добре, деликатно подсказвам какво още може да се направи, но я уверявам, че дори да се провали, ние пак я обичаме. Всъщност детето трябва да е сигурно, че е обичано дори когато е криво, ядосано, донесло е двойка, отпаднало е от конкурс, получило е забележка, объркало е плановете с настинката си и т.н.


  6. Самоуважението, което се оказва основата на щастливия живот, се учи от родителя – той трябва да умее да уважава себе си. Как показваме на детето, че уважаваме себе си – като изказваме своите желания, като поставяме границите си, като заявяваме нуждата си от личен живот и време за себе си. Винаги съм мислела, че ще травмирам детето ако кажа, че не ми се играе на някоя игра или, че искам да си почивам вместо да се разхождаме. А травмите нямат нищо общо с това. Напротив, така детето вижда как да заявява и отстоява себе си, по примера на родителя. Години наред се включвах в дейности с дъщеря ми, без да имам желание или без да имам сили за това. Мислех, че й правя добро като чета книжка прозявайки се или като местя куклите, хвърляйки по едно око на телевизора или в телефона си. Но тя никога не е имала нужда от подобен тип внимание – подаяние. По-добре различна игра и отложена за друг ден, пред това… Ако жертваме личните си нужди заради детето, го учим да пренебрегва себе си и на свой ред да се жертва.
  
​  7. 
Ако съжаляваме детето… го учим да се самосъжалява! Много съм съжалявала дъщеря си – да не учи щом е уморена, да не прибира сега, щом й се спи много, да не сглобява сама легото, защото е трудно, да не плаче за загубената играчка… Правех много неща вместо нея, предполагах кога й е нужна помощ, позволявах й шоколад преди ядене и количества любими вредни храни, купувах играчки, за да заменя счупените. Поредната ми изненада дойде като видях как смешно и преувеличено тя се самосъжалява ежедневно. Фрази като „Никога няма да се справя!“, „Само на мен никой не обърна внимание!“, „Имам ужасна рана (при една драскотинка)!“, станаха преобладаваща част от речника й. Отначало й се карах, че ужасно се глези, но после осъзнах, че сама я научих на това, като я жалех и така отнемах от силите й. Направих й и още една „услуга“ като вършех нещата вместо нея, само и само да не се затрудни или натъжи – не я научих да поема отговорност. Да, отговорността често е тежка задача и човек, който се самосъжалява не е способен на нея. А без да поемаш отговорност, животът ти се лута между крайностите бягство или действие, придружено от много страх. А това, че съжалявайки нея исках сама да си подскажа как съжалявам себе си, е една друга тема…

​  
Пишейки, разбрах, че не мога да се побера в една, макар и доста дълга статия. Много още неща прозрях за отношенията ми с дъщеря ми, така че темата остава отворена. Ако сте разпознали свои поведения, не се самообвинявайте, а действайте – търсете ежедневно как да подобрите връзката с децата си! А ако тази статия ви докосна и искате да прочетете още от мен, както и да обменяте опит с други търсещи родители, присъединете се към моята фейсбук страница Майчинство от Духа ТУК! 

 Ваша,
 Ирина
Comments

Как, с добри намерения, влошаваме взаимоотношенията си с най-близките хора?

18/5/2016

Comments

 
Picture


​ Когато имаме трудни взаимоотношения, особено с най – близките си и обични хора, последното нещо, което искаме да чуем е, че сами сме си виновни. Особено ако сме убедени, че правим всичко за тяхно добро, а те не го оценяват… Но ако за малко приспим упорството си и се отворим за една нова гледна точка, можем наистина да имаме едни обновени и любящи взаимоотношения. Животът ни е една съвкупност от връзки с другите, замислете се колко от днешните ви грижи и проблеми са свързани с някого или пък разрешаването им зависи от някого – вероятно почти всички. Отстраняването на проблемите и ежедневните трудности с другите е само първата стъпка от пътя, който води от режим „оцеляване“ към режим „пълноценен живот“. Пътят е дълъг и няма точни правила, които да спазваме, но все пак има характерни начини, по които повечето от нас сами усложняват отношенията си без да осъзнават това. Не винаги, когато мислим за доброто на другия или го щадим, постъпваме правилно. Често се получава точно обратното… Ето някои от начините, по които го правим:

 1. 
Не говорим открито и си правим изводи за това какво мисли другия и защо постъпва по определен начин. Липсата на открит диалог… ходи по хората. Толкова много раздели между мъже и жени, приятели и роднини са се случили, защото някой си е направил погрешен и прибързан извод, а другият от гордост не е настоял да уточнят нещата. Помислете какво бихте направили в някоя от следните ситуации: приятелки са се събрали, а не са ви поканили; виждате мъжа си да обядва с непозната жена; родителите ви са направили за сестра ви нещо, което са отказали на вас;  шефът ви е възложил на друг нещо, което обикновено възлага на вас. Как ще постъпите? Ще се обидите и ще чакате другите да ви питат какво става и защо се държите така? Ще нападнете открито, показвайки недоволство и обвинявайки другия? Ще търпите, ще си имате едно на ум и ще извадите „коза“ си при следващия спор? Нищо няма да се промени в отношението ви, но вътрешно ще трупате огорчението си? Нито една от тези реакции не е зряла. 

  Малко от нас биха провели открит разговор, в който да споделят как са се почувствали и да попитат защо другият е постъпил така. А това би спасило много взаимоотношения. Защо реагираме така? Причините са много – гордост, бягство от евентуален конфликт, страх да чуем истината, излишна скромност – чувство, че се натрапваме, страх да се покажем уязвими и раними.  Но нищо от това не си заслужава да го браним, защото връзката с хората е много по – ценна.


 2. Имаме очаквания към другите. Това отново е свързано липсата на открит разговор – в този случай не изказваме желанията си, а чакаме другите да се сетят.  Очакваме изненада или подарък от мъжа си, очакваме грижа или помощ от близките си, очакваме разбиране от приятелите си. Но не е възможно другите да знаят какво мислим и какво искаме, нито какви потребности имаме. Освен ако не им кажем… А ние не казваме по ред причини. Обикновено упорито си повтаряме: „Ако ме обичат, ще се сетят какво ми е нужно!“. Това е нещо като измерване на любовта, в което винаги сме недоволни от резултата. Измерването на любовта е една от причините да не изказваме открито желанията си, друга причина е страхът, че ще ни помислят за нахални или алчни или пък ще ни напуснат ако прекаляваме с исканията си. Всъщност човек никога не може да прекали с исканията, може да прекали само с начина, по който реагира на отказа. Ясното изказване на желанията и нуждите ни показва на другите, че общуват със съвсем реален човек. Човек без нужди и желания е като робот, има нещо неестествено в него. Ако показвате какво искате от другите и от какво се нуждаете, човекът до вас се отпуска и също може да покаже своите. Така става истински обмен на чувства и всички се чувстват комфортно. Иначе другият усеща, че общува с робот или постоянно го човърка какво криете от него и кога негодуванието ви ще се излее.

  3. Манипулираме през чувството за вина. Всички случаи, в които заплашваме другия, че ще се разболеем, ще бъдем нещастни, ще се обидим, ще си тръгнем… са манипулации. Много от нас не го правят открито, а само оставят да се разбере от недомлъвки, въздишки, печални физиономии или завоалирани фрази, че никак няма да им е приятно ако другият постъпи така, както е намислил. В повечето случаи дори нямаме намерение да изпълним заплахата си, но ни се иска човекът до нас да остане с това впечатление. Истинската обич изключва това да настояваме как трябва да постъпи някой, тя е равна на даване на свобода и подкрепа.


 4. Даваме прекалено много и се обезличаваме. Неслучайно съществува израза „да задушиш някого с любовта си“. Най-често родителите задушават децата си или единият партньор другия в любовната връзка. Когато даваме прекалено много – внимание, подаръци, жестове, чувства, поставяме другия в неравностойно положение. Той не може да върне жеста, защото ние не позволяваме. Това го кара подсъзнателно да се чувства гневен. Най – лошият вариант е този, в който пренебрегваме себе си, за да дадем. Например, ако желанията ни се разминават, ние правим компромис. Ако трябва да се направи избор, избираме това, което е удобно за другия. Даваме времето си, усилията си и енергията си, за да угодим. Това напълно ни изчерпва и ние нямаме какво да дадем повече. Подсъзнателното очакване, че другите трябва да постъпват като нас и да дават като нас, ни прави гневни и разочаровани. Липсата на индивидуалност у нас пък ни прави предвидими и скучни за любимите хора. Те или ни използват, или ни напускат. Човек може да дава само след като се зареди и постигне собственото си удовлетворение.

  
5. Искаме другите да са щастливи. Искаме децата ни да са щастливи, искаме родителите ни да са щастливи. Забравяме обаче, че всеки е личност със своите особености и избори, а да бъдеш нещастен също е избор. Много дъщери настояват майките им да се опълчат на тираничните си съпрузи, да спрат да им слугуват, да напуснат тежката си работа, дори да спрат да помагат на тях самите и да си гледат личния живот. Да, но пропускат, че майката може да иска да продължи по стария начин. Когато настояваме, че някой „трябва“ да е щастлив, обичайно чувстваме вина към него и е добре да се замислим защо се чувстваме виновни. Може например да смятаме, че ние имаме право на щастие, само ако другият е щастлив или да искаме да компенсираме липса на внимание към него в миналото. Ако се поровим в дълбоките си мотиви, скоро ще разберем, че не сме виновни или отговорни за чуждото щастие.Понякога не можем и да преценим какво прави хората щастливи. На един семинар една от дамите настояваше, че майка й трябвало да спре да им помага постоянно, да спре да им готви и да гледа децата, а да потърси собственото си щастие. Тогава половината жени от публиката й казах в един глас: „Но тя точно така е щастлива, като е край вас и дава своя принос…“  Колкото до децата, те са щастливи само ако родителите са щастливи – тоест научили са с личен пример детето си как да е щастливо. Всички други усилия са напразни.

  6. Спасяваме другите и ги вкарваме в „правия път“. Чували ли сте, че няма ненаказано непоискано добро? Това е абсолютно вярно и, въпреки това продължаваме всеки ден да се месим в живота на близки и не толкова близки хора. Казваме им как трябва да постъпят, какво е най- добро за тях, как трябва да си живеят живота, и не само това, дори настояваме и се сърдим ако не ни слушат. Майката на моя клиентка злоупотребяваше с алкохола и тя си беше поставила за цел да излекува майка си. Криеше бутилките, вдигаше скандали ако я хванеше да пие, търсеше специалисти и се консултираше с тях. Може би повечето от вас смятат, че това е единственото правилно поведение, но това е „спасяване“, което никой не е поискал от дъщерята. Майката ще се излекува само ако сама поиска и положи усилия. Дори, ако дъщерята се отдръпне, майката може да стане по-отговорна. Болезнените ни модели и разрушителните навици обикновено се засилват ако е натрапена помощ. Същото се отнася за съветите – имаме право да съветваме само ако са ни помолили за това. В най – добрия случай можем да попитаме: „Знам нещо, което може да ти помогне, искаш ли да го чуеш?“ и да приемем отказ ако последва такъв.

 7. Поемаме 100% отговорност за взаимоотношенията. Свикнали сме да виждаме масовия проблем – хората обвиняват за всичко другите и не поемат отговорност. Но съществува и обратният проблем – хора, които поемат цялата отговорност и винят себе си за всичко. Опитват с всички знания и сили да „подкарат“ взаимоотношенията, обаче връзка се гради от двама човека. Ако единият не е готов да дава и да участва активно в тези взаимоотношения, то другият не може да компенсира това и няма смисъл да упорства.

  8. Крием истината. Вероятно вярвате, че съществуват благородни лъжи и нещо като това да щадиш другите, пазейки ги от горчивата истина. Но такова нещо няма! Лъжата и премълчаването на истината винаги провалят взаимоотношенията. Чувала съм и съм гледала по филмите много истории за родители, които крият от децата си, че са болни за деца, които крият от родителите, че се развеждат. Когато в крайна сметка истината излезе наяве, всички, от които са крили, са сърдити. Криенето на истината, с идея да пощадим близките, обичайно върви ръка за ръка с голяма част от вече изброеното – прекалено даване, спасяване, очаквания. Хората, които крият истината по благородни причини не осъзнават, че така отнемат от силата на другите и поставят себе си на по-високо място – все едно другият е твърде слаб да понесе това, което те понасят. Това нагнетява отношенията неосъзнато и за двете страни. Колкото до тези, които смятат, че не би трябвало да „притесняват“ другите с проблемите си, заслужава си да знаят, че според проучвания, хората с фатални заболявания, които споделят с близките си и разчитат на помощта им,  оздравяват много по-често или живеят доста по-дълго от тези, които се справят сами. Задължително е да споделим с любимите хора сериозните неща, които занимават ума ни – болести, разводи, финансови загуби, аборти, уволнения и т.н. Всичко е позволено – да ги помолим да не повдигат темата повече, да не дават съвети или напротив – да помогнат, но не и да ги „щадим“ като си мълчим.

 Ако темата за взаимоотношенията с любимите хора ви вълнува, гледайте нашия онлайн курс "Трудните връзки в живота ни - как да се справим?", регистрирайте се ТУК!

Ваша,
Ирина

Присъединете се към моята страница за жени във фейсбук Jasmine Woman's Spirit House ТУК!
Comments

Егоизъм или любов към себе си?

7/5/2016

Comments

 
Picture

  Да харесаш и обикнеш себе си е една доста трудна задача! С лекота казваме на някого, че е егоист и вярваме, че няма нищо по-лесно от това да гледаш себе си…, но трябва да знаем две неща. Едното е, че любовта към себе си е нещо съвсем различно от егоизма, а другото е, че хората по природа са социални същества и всеки иска да съдейства, да помага и да радва другите – такава е същността ни. Шведския психолог Йеспер Юл цитира изследване, според което 9 от 10 деца биха предпочели да изпълнят желанието на родителите си, а не своето (ако двете желания се различават). Каква ирония, че ни учат от малки да слушаме и да сътрудничим, а всъщност би трябвало да ни учат да отстояваме себе си!

 Объркването и смесването на понятията любов към себе си и егоизъм идва от това, че истинската ни същност е съвсем различна от личността, която мислим, че сме. Тогава кое е това „себе си“, което трябва да обикнем? Себе си сме, когато се родим – открити, уязвими, вярващи, че заслужаваме всичко на света, най-вече любовта на мама и татко, изразяващи свободно емоциите си. Като малки деца вярваме, че сме всемогъщи, фантазираме, любопитни сме към света и творим. Интересът ни естествено ни води към нашите таланти и нашата уникална задача на тази земя. В някои спонтанно се появява желание да рисуват, други лекуват куклите си и ги преглеждат, трети се качват на стол и рецитират на висок глас пред ухилената публика от роднини. Мечтите ни са най-близо да истината за себе си, а заниманията ни и любимите игри деликатно нашепват какви са дарбите и Пътят ни. Това, за съжаление, трае много кратко – докато мама, татко и другите възрастни не ни моделират според техните възгледи, ценности и собствени мечти. Често биваме отклонени от Пътя си „за наше добро“. Започваме да чуваме тежки и неразбираеми думи, свиваме се от страх и срам от тона на мама и татко, ставаме свидетели на разни събития, и болката постепенно се настанява в живота ни. Ние разбира се искаме да се защитим от тази болка, нагаждаме се към възрастните и заучаваме различни типове удобно поведение.

 Така, едно весело, палаво и гръмогласно дет
е с любов към танците и изява пред публиката, 20 години по-късно вече е един сдържан, мълчалив възрастен, който по цял ден чете и работи. Когато се ожени и жена му започне да се сърди, че не иска да излизат, да пътуват и да се забавляват, той ще отвърне: „Знаеш, че съм такъв, не съм по тези неща!“ Но ще се лъже – той не е такъв, това е личността, която бърка със себе си. Това объркване е масово явление. Сами лъжем себе си кои сме и неволно караме и околните да повярват в лъжата за нас. Егоизъм е да искаме да обичат маските и ролите ни!

 Затова любовта към себе си започва от опознаването на себе си. Точно този процес прави задачата трудна – трудното е да се отдели заученото поведение, защитното поведение, чуждите ценности, чуждите мечти, компенсаторните поведения и потъпканите емоции от истинското ни Аз. Всички тези пластове, трупани с годините върху истинската ни същност така са се сраснали, че е огромно предизвикателство да бъдат отделени. Много добре изрази това една моя читателка: „Трудно е да разбиеш глинена обвивка от предразсъдъци  и бариери, градени от мен самата и от близките ми толкова години, много е трудно. Но си струва да изживееш остатъка от живота си без тях и да дишаш и живееш като самия себе си, а не като някой друг.“

 Наистина си струва! Откъде да започнем, как да открием истинската си същност и да я обикнем? Най – лесно става отзад напред – като установим кое не е истинската ни същност и къде сме се отклонили по Пътя към нея. За щастие ние, хората, се откланяме по сходен начин, попадаме в едни и същи капани и това ни позволява да обменяме опит. Аз съм черпила мъдрост от книги, духовни учители, обикновени хора като мен, появили се на Пътя ми, както и личен опит. Споделям с вас капаните, в които попадах, и за които ежедневно клиентки и приятелки ми споделят, че също попадат, в безплатна електронна книга "Да се научиш да обичаш... себе си!". Във всяка глава ще прочетете описание на капана, изход от него и ще откриете практически съвети! Книгата ще получите безплатно на вашия имейла си, ако се абонирате за бюлетина на Галерини ТУК! 

Ваша,
​Ирина
Comments

Послушното и сговорчиво дете – един дълбоко нещастен човек!

30/4/2016

Comments

 
Picture
 Запитвали ли сте се някога какво точно искате да постигнете с възпитателните методи, които прилагате? Повечето родители знаят много добре какво може и какво не може за техните деца и имат пакет от възпитателни методи, в които вярват, но малцина се запитват каква е целта на всичко това. Някои поддържат строгото възпитание – наказват, критикуват, други добавят по някой шамар. Трети имат либерални възгледи и дават голяма свобода на децата, а четвърти правят всичко вместо тях и ги обгрижват постоянно. Независимо какви са вашите виждания по въпроса, най-вероятно сте убедени, че така трябва! Но помислете – какво всъщност искате за децата си?

  Напоследък все повече родители заявяват, че желаят децата им просто да са щастливи. Често обаче се оказва, че се изправят пред една съвсем различна от тяхната представа за щастие. В тази връзка си спомням един филм, в който 30- годишен мъж сподели с майка си и баща си, че ще се жени за домашната прислужница, ще напусне престижната си работа и с жена си ще обикалят света. Родителите му реагираха остро и започнаха да го разубеждават. Тогава той възкликна: 


   - 
Но нали казахте, че искате само да съм щастлив! 
   -  
Да, но в рамките на разумното… - отговори майка му.

 Не винаги сме готови и толкова свободолюбиви да прегърнем идеята за щастие на децата ни. Пречат ни собствените ограничения, както и установените от векове общи възпитателни цели – детето да стане послушен и вписващ се член на обществото. До скоро щастието изобщо не е влизало в родителските планове.

 Поколения наред децата са били пречупвани и принуждавани да приемат ценностите и желанията на родителите си. Така сме отгледани ние, нашите майки и бащи, нашите баби и дядовци и т.н. Не е имало информация за последствията върху децата от авторитарното налагане на родителско мнение. Информация има сега и едва децата, родени в 21ви век имат шанс за нов живот. Но факт, че старата традиция е много силна и ние сме като програмирани да искаме детето да ни слуша, да учи, да се храни добре, да не се цапа.., а на по-късен етап – да се ожени за подходящ (според нас!) партньор, да има добре платена работа и две деца. Можем да го постигнем – много хора са успели, но с цената на какво?


  Дете, което никога не се противи, не се гневи, не се сърди и не отказва нищо на родителите си, е като връзка, в която никога няма спорове и дискусии на висок глас между партньорите.  Тоест – това е бомба със закъснител! Такава ситуация на практика не е възможна – не е възможно двама човека, били те партньори или родител и дете, да имат винаги еднакви желания и предпочитания. Ако външно изглежда така, значи единият потиска истинските си желания. Това обаче не може да продължи вечно. Един ден проблемът се проявява в бурен пубертет, депресия, зависимости или физическа болест. Със сигурност сте чували родители на труден тийнейджър да проплакват: 



   - 
Какво му/й стана, беше толкова послушно дете, пълен отличник? Кой знае с какви се е събрал и те са му повлияли зле!

  Събрал се е… с родителите си! Бурното тийнейджърство не идва от само себе си, нито външни фактори са достатъчни да го причинят. Това е проблем, който е тръгнал от ранно детство и е „избухнал“ в тийн години. Този вариант дори е по-добър, защото е форма на бунт, на лично мнение и на желания, които най-после могат да бъдат забелязани от едни осъзнати родители. По-лош вариант е пубертетът да премине тихо и детето направо да се превърне в един нещастен, болен или зависим – от хора или вещества- човек.

  Какво точно се случва в ранното детство, което е толкова важно? Това са реакциите на детските желания и емоции. Ако никога не удовлетворяваме желанията или отказваме без обяснения и уважение към личността на детето, то в един момент спира да иска и да се държи… като себе си. Това не значи, че трябва да изпълним всички детски хрумвания, но значи, че трябва да се постараем да изпълним част от тях, а за останалите да дадем уважителен отказ на достъпен език. Има детски желания, за които можем сами да преосмислим гледната си точка, други, които можем да изпълним в друго време или по друг начин. Въпросът е да не забравяме, че пред нас стои личност. Нужно е да толерираме и изблика на емоции у децата – гняв, тъга, буйна радост. Те имат право на своя реакция и нашата роля е да насочваме и канализираме емоцията, а не да я унищожаваме в името на приличното поведение.


  Понякога зад едно детско желание, което звучи като каприз, може да се крие съвсем друга нужда на детето. Ние трябва да я разпознаем. Например, зад прословутото детско желание за нови играчки, може да се крие нужда от емоционално внимание. „Купи ми нова играчка!“ може да значи „Поиграй си с мен, влез в моя свят! Все работиш, а като си при мен, само ме караш да ям или да уча!“


  Докато са малки децата се бунтуват на отказите ни. Те плачат, тръшкат се, викат. Ако обаче „смажем“ и това поведение с критики или наказания, детето свиква с идеята, че е лошо, а желанията му са вредни, опасни или егоистични. Никое дете не иска да разочарова родителите си, затова просто спира да иска. На 10-12 години детето вече толкова е свикнало да е съгласно с мама и татко, че дори вече не знае какви са неговите желания.


  Точно тези деца, когато пораснат и имат партньор, деца, работа, апартамент, пари, не могат да си обяснят откъде идва това ужасно усещане за празнота и неудовлетворение.


  Възпитанието никак не е лесна работа и готови отговори няма. Всяко дете е личност и има своя индивидуалност. Важното е да не забравяме това, а че ще допускаме грешки, това е сигурно!


  Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята Фейсбук страница Майчинство от Духа ТУК! 

  Ваша,
  Ирина


  Още статии от мен ТУК!


Comments
<<Previous
Forward>>

    Ирина Вълчева-Кръстева

    Ирина е автор на редица статии за женско щастие. Автор и на романа "Докато търсех любовта... намерих себе си, а после теб", издаден с артистичния псевдоним Мария Ивайлова. 

    Абонирай се за БЛОГА

    Архив

    May 2018
    March 2017
    February 2017
    January 2017
    December 2016
    October 2016
    August 2016
    July 2016
    June 2016
    May 2016
    April 2016
    March 2016
    February 2016
    December 2015
    November 2015
    October 2015
    September 2015
    August 2015
    July 2015
    June 2015
    May 2015
    April 2015
    March 2015
    February 2015
    January 2015

    Категории

    All

    RSS Feed

Галерини  - Заедно с вас от 2015
Условия, лични данни и бисквитки