С разпространението на идеята, че романтичните връзки са всъщност духовни уроци, все повече осъзнати жени изпитват затруднение да решат дали да си тръгнат от една връзка или не. Макар и вече да не усещат любов към партньора, те се измъчват от въпроса дали наистина няма любов или те не са отворили сърцето си достатъчно, за да обичат. Тормози ги и мисълта, че ако „избягат“ от този духовен урок, следващият им партньор ще носи на практика същите недостатъци и те ще имат същите проблеми в новата връзка. Ако до сега жените са изпитвали просто страх дали ще срещнат друг подходящ човек, дали някой ще ги обича по същия начин, сега духовните въпроси и стремежи правят дилемата още по-трудна.
Прекарала съм много безсънни нощи и тревожни дни, питайки се имам ли право и редно ли е да напусна първия си съпруг… Лутах се като лъв в клетка, разкъсвана от крайни решения – от една страна това е бягство от духовния урок и може животът ми после да е нещастен заради това бягство, от друга страна, оставайки в брака, предавах себе си – отказвах се от мечтите си, насилвах съзнанието и тялото си да приемат неща, които очевидно не бяха способни да приемат. Кое беше по-страшно от двете? Сега, когато съм щастливо омъжена за втория си съпруг, наистина си дадох сметка за много неща, които ще споделя с вас:
Човекът е същество със свободна воля и е свободен да постъпи както желае. Един единствен правилен отговор няма, има много правилни отговори. Важно е да сме убедени в решението си и тази убеденост ще ни даде сили да поемем отговорност за последствията. За Бог, Вселената или Висшия разум е без значение дали ние ще останем с този партньор или не, има значение какви чувства съпътстват решението ни или липсата на решение. Решение, придружено от лекота, радост, прилив на сили, приемане на себе си и вяра в себе си, е добро, каквото и да е то. Решение, придружено от самообвинения, негодувание към себе си или другия, гняв, колебание, изтощение, е лошо и вредно, независимо какво ни казват моралът и разумът.
Спомням си в каква тежка дилема изпаднах, когато исках да напусна първия си сериозен приятел, защото се влюбих. Бяхме почти сгодени, аз живеех у тях, момчето беше умно, мило, обичаше ме много, грижеше се за мен. Другият, в когото се влюбих, беше мълчалив, странен, леко дистанциран, очевидно още не беше преодолял бившата си приятелка и показваше интерес, но и леко безразличие към мен. Месец и половина излизах с новото момче и разумът ми взе категорично решение, че е най-мъдро и логично да се върна при стария си приятел. Обадих му се, извинявах се, през сълзи повтарях, че съм размислила и съжалявам. Макар и много трудно, го убедих го да се видим. Прекарахме деня и нощта заедно, а аз не спирах да усещам една тежест, тъга и дори негодувание. Сякаш всичко правех на сила. Усещането беше толкова интензивно, че още на другия ден му признах, че няма да се получи. Час по-късно вече бях при новия си възлюбен. Въпреки цялата му странност, дистанцираност и объркани чувства, аз буквално усещах, че летя от радост. Усещах, че това е изборът на сърцето ми.
Няма как да избягаме от духовния урок! Ако ме питате какво стана после, след като избрах със сърцето си дистанцирания и странен младеж – ами това беше една от най-болезнените и трудни връзки в живота ми. А три години по-късно той ме изостави… Беше ли тогава грешка, че го избрах? Не, съвсем не! Чрез тази връзка, аз много израснах и се промених. Имаше ли вариант да си остана с първия приятел, който ме обичаше и ми даваше сигурност? Да, имаше, но щях да зацикля в старите си поведенчески модели, да спра развитието си и да се примиря с липса на положителни емоции заради страх от отрицателните. Решението да изоставя една сигурна и подкрепяща връзка и да избера една болезнена и динамична, беше абсолютно правилно! След тази тежка и изцеждаща връзка, аз се омъжих за първия си съпруг. Уроците, които не бях усвоила, просто си продължаваха, независимо с кой мъж бях. За мен това бяха самосъжалението, ролята на жертва, пасивно-агресивното общуване, гордостта, инатът, проверките колко ме обичат. Чак сега, с втория си съпруг, усещам, че някои уроци очевидно са усвоени, защото не присъстват във връзката ми. Други – по-дългосрочните и големи уроци – продължават да са на дневен ред. Някои са в доста по-лека форма, други присъстват, но не във връзката ми, а при различни обстоятелства. Например, тъй като все още се поддавам на самосъжалението и играта на жертва, но съществената част от урока е усвоена, много по-рядко усещам контролиращо или тиранично поведение от околните и то вече не от партньора си – с него имаме други главни уроци.
Моралът, логиката и изкривената ни представа за духовността не ни позволяват да видим какъв точно е духовният урок на връзката!
Това е може би едно от най-интересните ми открития. Както повечето хора и аз мислех, че духовността, това е да бъдеш по-добър, по-приемащ, по-отстъпчив, да даваш повече и да се справяш с негативните си емоции. С други думи смесвах понятията морал и духовност. Това объркване до голяма степен идва и от християнските ценности, в които сме възпитани. Всичко се усложнява максимално и от идеята за наказващия Бог и ада, която живее в клетките ни. Много жени, включително и аз в миналото, когато разберат, че връзката е духовен урок, започват да се стараят да са по-добри, по-отстъпчиви, по-толерантни към партньорите си, опитват да пренебрегнат отрицателните си чувства, защото те "не са духовни"…. Този нов устрем обикновено усложнява проблема в двойката.
Ето няколко духовни урока, които буквално не виждаме, защото се разминават с предварителните ни очаквания за духовност:
Не бъркайте морала с духовността. Духовното развитие е свързано единствено с опознаване и приемане на себе си - с всичките ни несъзнателни импулси и грозни сенки. Духовността е отвъд понятия за добро и зло, правилно и грешно!
Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!
Ваша,
Ирина
Прекарала съм много безсънни нощи и тревожни дни, питайки се имам ли право и редно ли е да напусна първия си съпруг… Лутах се като лъв в клетка, разкъсвана от крайни решения – от една страна това е бягство от духовния урок и може животът ми после да е нещастен заради това бягство, от друга страна, оставайки в брака, предавах себе си – отказвах се от мечтите си, насилвах съзнанието и тялото си да приемат неща, които очевидно не бяха способни да приемат. Кое беше по-страшно от двете? Сега, когато съм щастливо омъжена за втория си съпруг, наистина си дадох сметка за много неща, които ще споделя с вас:
Човекът е същество със свободна воля и е свободен да постъпи както желае. Един единствен правилен отговор няма, има много правилни отговори. Важно е да сме убедени в решението си и тази убеденост ще ни даде сили да поемем отговорност за последствията. За Бог, Вселената или Висшия разум е без значение дали ние ще останем с този партньор или не, има значение какви чувства съпътстват решението ни или липсата на решение. Решение, придружено от лекота, радост, прилив на сили, приемане на себе си и вяра в себе си, е добро, каквото и да е то. Решение, придружено от самообвинения, негодувание към себе си или другия, гняв, колебание, изтощение, е лошо и вредно, независимо какво ни казват моралът и разумът.
Спомням си в каква тежка дилема изпаднах, когато исках да напусна първия си сериозен приятел, защото се влюбих. Бяхме почти сгодени, аз живеех у тях, момчето беше умно, мило, обичаше ме много, грижеше се за мен. Другият, в когото се влюбих, беше мълчалив, странен, леко дистанциран, очевидно още не беше преодолял бившата си приятелка и показваше интерес, но и леко безразличие към мен. Месец и половина излизах с новото момче и разумът ми взе категорично решение, че е най-мъдро и логично да се върна при стария си приятел. Обадих му се, извинявах се, през сълзи повтарях, че съм размислила и съжалявам. Макар и много трудно, го убедих го да се видим. Прекарахме деня и нощта заедно, а аз не спирах да усещам една тежест, тъга и дори негодувание. Сякаш всичко правех на сила. Усещането беше толкова интензивно, че още на другия ден му признах, че няма да се получи. Час по-късно вече бях при новия си възлюбен. Въпреки цялата му странност, дистанцираност и объркани чувства, аз буквално усещах, че летя от радост. Усещах, че това е изборът на сърцето ми.
Няма как да избягаме от духовния урок! Ако ме питате какво стана после, след като избрах със сърцето си дистанцирания и странен младеж – ами това беше една от най-болезнените и трудни връзки в живота ми. А три години по-късно той ме изостави… Беше ли тогава грешка, че го избрах? Не, съвсем не! Чрез тази връзка, аз много израснах и се промених. Имаше ли вариант да си остана с първия приятел, който ме обичаше и ми даваше сигурност? Да, имаше, но щях да зацикля в старите си поведенчески модели, да спра развитието си и да се примиря с липса на положителни емоции заради страх от отрицателните. Решението да изоставя една сигурна и подкрепяща връзка и да избера една болезнена и динамична, беше абсолютно правилно! След тази тежка и изцеждаща връзка, аз се омъжих за първия си съпруг. Уроците, които не бях усвоила, просто си продължаваха, независимо с кой мъж бях. За мен това бяха самосъжалението, ролята на жертва, пасивно-агресивното общуване, гордостта, инатът, проверките колко ме обичат. Чак сега, с втория си съпруг, усещам, че някои уроци очевидно са усвоени, защото не присъстват във връзката ми. Други – по-дългосрочните и големи уроци – продължават да са на дневен ред. Някои са в доста по-лека форма, други присъстват, но не във връзката ми, а при различни обстоятелства. Например, тъй като все още се поддавам на самосъжалението и играта на жертва, но съществената част от урока е усвоена, много по-рядко усещам контролиращо или тиранично поведение от околните и то вече не от партньора си – с него имаме други главни уроци.
Моралът, логиката и изкривената ни представа за духовността не ни позволяват да видим какъв точно е духовният урок на връзката!
Това е може би едно от най-интересните ми открития. Както повечето хора и аз мислех, че духовността, това е да бъдеш по-добър, по-приемащ, по-отстъпчив, да даваш повече и да се справяш с негативните си емоции. С други думи смесвах понятията морал и духовност. Това объркване до голяма степен идва и от християнските ценности, в които сме възпитани. Всичко се усложнява максимално и от идеята за наказващия Бог и ада, която живее в клетките ни. Много жени, включително и аз в миналото, когато разберат, че връзката е духовен урок, започват да се стараят да са по-добри, по-отстъпчиви, по-толерантни към партньорите си, опитват да пренебрегнат отрицателните си чувства, защото те "не са духовни"…. Този нов устрем обикновено усложнява проблема в двойката.
Ето няколко духовни урока, които буквално не виждаме, защото се разминават с предварителните ни очаквания за духовност:
- Урока за признаването на гнева и отрицателните чувства. Ако сме потиснали твърде много негативни емоции и те живеят в нас под форма на автоагресия и разболяват тялото ни, можем да имаме партньор, който да ни предизвиква да крещим, да се ядосваме и да изкараме на светло гнева си. Тъй като традиционно заклеймяваме гнева като лоша емоция, ако го изпитваме или му се поддаваме, ние се чувстваме виновни и се стараем с още по-големи сили да се примирим и да си мълчим. Така само се отдалечаваме от научаването на духовния урок.
- Урока за получаването. Учат ни да даваме и да се раздаваме. Ако го правим във връзките си обаче, създаваме дисбаланс. Нашата неспособност да получим грижа, подаръци и помощ от партньора, го разгневява. Той се чувства ненужен, безполезен и стъпкан от нашето превъзходство. Тъй като това е подсъзнателна динамика, никой от двамата не знае какво става и защо връзката е проблемна. В желанието си да спаси отношенията или брака си, жената започва още повече да дава и още по-малко да получава, защото е убедена, че точно егоизмът й прогонва мъжа. Проблемът се усложнява и се отдалечаваме отново от научаване на урока.
- Урока за ненамесата в чуждия живот. Това е урок свързан с този за даването. Жената, която е с безработен мъж, с алкохолик, с наркоман, мисли, че духовността изисква от нея да му помага или да настоява да се лекува с цената на всичко. Такава жена се превръща в спасител на мъжа си и се заблуждава, че това е духовна мисия. Урокът тук е да остави мъжа да поеме отговорност за своя живот и здраве и тя сама да вземе собственият си живот в ръце, избирайки себе си.
- Урока за взимането на решение и изправянето пред последствията. Много жени си мислят, че ще получат ясен знак кога е време да продължат напред. Мислят, че ако урокът е научен, партньорът сам ще ги напусне и няма да се налага да взимат решение. Но често точно това е урокът- да пораснем, да се научим да вземаме решения като големите хора. Всяко решение носи известен риск, може да сгрешиш, да! Един от най-големите духовни уроци е този на зрелостта – да можеш да рискуваш и да поемаш отговорност за последствията.
- Урока за отстояването на себе си. Представите ни за духовното ни казват че конфликтът е лошо нещо. Но страхът от конфликти е повод да ни пратят духовен урок. Понякога отстояването на себе си изисква от нас да влезем в конфликт или поне да поемем риска, че може да се стигне до конфликт и неодобрение от околните. Понякога мислим, че духовното е да отстъпим от желанията си, да се примирим, да сме отстъпчиви, но така предаваме себе си. Понякога духовният урок е да изберем себе си с ясно съзнание, че това няма да се хареса на другия.
- Урока за преодоляване на вината. Да си тръгнеш от връзка, особено ако това е твое желание, ако партньорът те обича, моли те и ти насажда вина, е особено трудно. И точно за това за много хора е житейски урок. Избирам себе си без вина – ето го урокът! Да се вмени вина е много лесно, особено ако другият играе по тънката струна на идеите за духовното и моралното. Да останеш във връзка от вина и съжаление никога не би могло да е духовен урок, това е чиста манипулация! И разбира се ако сте склонна да се чувствате виновна, със сигурност партньорът ви ще е много умел в насаждането на вина.
- Урока за любовта към нашето тяло. Когато вече не изпитваме чувства към партньора, не изпитваме и сексуално желание. Често желанието си отива още преди чувствата на привързаност. Но ако продължаваме да сме във връзка с един мъж, е нормално да имаме моменти на интимност. Жените често се чувстват длъжни да правят секс с партньора си „от време на време“, защото така изисква нормалната връзка. И това е така – без секс ние сме просто приятели. Сексуалната близост без желание е нещо пагубно за нашето тяло. Цялото ни негодувание, колебание, нежелание, дори отвращение в някои случаи, се заключва в женските ни органи и в дългосрочен план води до физически болести. Да кажем „не“ на интимната близост, когато нямаме желание, е духовен урок за не една жена. Всякакви оправдания от типа няма как да му откажа, не ми пречи от време на време и т.н. са в сферата на морала и далече от духовното.
Не бъркайте морала с духовността. Духовното развитие е свързано единствено с опознаване и приемане на себе си - с всичките ни несъзнателни импулси и грозни сенки. Духовността е отвъд понятия за добро и зло, правилно и грешно!
Ако статията те докосна и искаш да четеш още полезни и вдъхновяващи статии, или да получаваш информация за моите семинари и онлайн курсове, абонирай се за бюлетина на Галерини ТУК, или прегледай моята фейсбук страница Jasmine Woman's Spirit House ТУК! Ще се радвам да се присъединиш!
Ваша,
Ирина
RSS Feed